“Линкълн”

LINCOLN

“Four score and seven years ago our fathers brought forth on this continent, a new nation, conceived in Liberty, and dedicated to the proposition that all men are created equal.

Now we are engaged in a great civil war, testing whether that nation, or any nation so conceived and so dedicated, can long endure. We are met on a great battle-field of that war. We have come to dedicate a portion of that field, as a final resting place for those who here gave their lives that that nation might live. It is altogether fitting and proper that we should do this.

But, in a larger sense, we can not dedicate — we can not consecrate — we can not hallow — this ground. The brave men, living and dead, who struggled here, have consecrated it, far above our poor power to add or detract. The world will little note, nor long remember what we say here, but it can never forget what they did here. It is for us the living, rather, to be dedicated here to the unfinished work which they who fought here have thus far so nobly advanced. It is rather for us to be here dedicated to the great task remaining before us — that from these honored dead we take increased devotion to that cause for which they gave the last full measure of devotion — that we here highly resolve that these dead shall not have died in vain — that this nation, under God, shall have a new birth of freedom — and that government of the people, by the people, for the people, shall not perish from the earth.”

Abraham Lincoln (The Gettysburg address, последното познато копие на речта, писано от Ейбрахам Линкълн, и изложено в “Стаята на Линкълн” в Белия дом.
November 19, 1863

Линкълн: ” Общото схващане на Евклид е това. Неща, които са равни на едни и същи  неща, са равни и помежду си. Това е правило за математическа причина и е вярно, защото работи – винаги е било така и винаги ще бъде. В своята книга Евклид казва, че това е доказателство само по себе си. Виждате, че дори в книга за законите на механиката на 2 хиляди години, е истина сама по себе си, че нещата, които са равни на едни и същи неща, са равни и помежду си”. (“Линкълн”2013, режисьор Стивън Спилбърг)

Поради невъзможността да не опиша впечатлението си от този забележителен филм…

Когато най-холувудският режисьор реши да направи нехоливудски филм, обикновено го прави повече от добре. “Линкълн”(2013) е един от не особено високо оценените от публиката филми на Спилбърг, но за мен е шедьовър и образец за историческа творба по ред причини. Едно че, ако щете, само изпълненията на Даниъл Дей Люис, Сали Фийлд и Томи Лий Джоунз ми стигат, за да го определя така. Да не говорим, че Люис излъчва трансцедентална, повече от стряскаща прилика с Линкълн, и същият извънземен вид, макар че липсват  няколко сантиметра ръст за да достигне до забележителните за времето си метър и 93 на президента. През цялото време имах ирационалното усещане, че първият републиканец в историята, избран да управлява САЩ, се е движил и е говорил точно така. Явно моята представа съвпада напълно с тази на режисьора. Британският актьор, който първоначално отхвърля предложението, разказва по-късно за героя си “Никога не съм усещал такава дълбочина на любовта към човешко същество, което никога не съм срещал. Това е влиянието на Линкълн върху хората, които го откриват и се надявам той да остане с мен завинаги”. Има и много други неща, разбира се, заради които не можеш да се отървеш от чувството, че си в самата история и участниците  ти разказват лично на теб. Сдържан е, психолигически е, героите са многоцветни, и най-вече това, на което вярвам напълно е, че в онези времена държавниците (поне там) наистина са пренебрегвали себе си, в името на онова, което намират добро за страната и малките и големи победи са били повод за искрена радост. Има един забележителен момент, в който негърка го пита как ги възприема тях, цветнокожите, след като така се бори за правата им. Без всякакъв патос и лицемерие той обяснява колко простичко стоят за него нещата. Блажена епоха, преди появата на ПР-ите. Предполагам знаете как завършва историята. Линкълн е убит месец след началото на 2-ия си мандат. от актьор,тогавашна театрална звезда, и защитник на робството (!?). Един велик държавник пада без време, точно когато е превел умело страната през най-трагичните години от историята ѝ, когато изборът е робство или война, срещу вятъра и между шрапнелите, пряко всички обстоятелства. Точно като Даниъл Дей Люис изпитах невероятна любов към един американски президент, който не е част от историята на страната ми и на финала, признавам си, се разплаках . Във всички исторически епохи е било най-лесно да си човек, който през живота си не е поемал отговорност за други освен себе си, камо ли за народ. И по тази причина много често точно такива хора са съдели и отсъждали с лекота. Например смърт.

Копчето

colourful-buttons
Няма начин просто,  да не ми прозвънтят на кухо всички днешни призиви за толерантност. Често провокирам гневни реакции, когато го напиша, а то си има причина за това и ще разкажа  защо е така Така стана, че още в ранно детство  участвах в  нещо, което едно че няма да забравя и второ до голяма степен повлия на възприятията ми за света – онези, които засягат някои страшно семплички нравствени категории.
Имахме едно циганче в клас, Хатидже се казваше. Беше мръсничка, сополива и много жизнена. Не се обиждаше на “цигане” тъй като никой не и беше обяснил, че това е обидно и трябва почтително да я наричат ромка. Учителите не и обръщаха внимание, освен за да намекнат с отегчена въздишка, че тя е “циганка, повтаряла класа и не можем да очакваме кой знае какво”. И ние разбира се, 7 годишни пикльовци, копирахме това поведение. Никой не я закачаше, но снизходително страняхме от нея, и я презирахме. Тя не се и натискаше за компанията ни. Запомнила съм я като независимо и безгрижно хлапе. Нещо като циганска Пипилота. Да, обаче, в един от часовете по “шев и кройка” се наложи да зашием по едно копче върху парче плат и да го представим на учителката за оценка. Тъй като вродената ми толерантност върви в комплект с две леви ръце, мога да кажа, че по-трудна задача не си спомням да са ми давали в училище. С ръцете си свиря, тормозя клавиатурата, играя карти, готвя, въртя волана и си подпирам главата. За друго не ме търсете. От немай къде сътворих нещо разръфано, хлабаво и намачкано. Копчето висеше безпомощно, та трябваше да го придържам с ръка по време на презентацията, за да не се изсули, докато се червя и пристъпвам от крак на крак. Писаха ми четворка заради репутацията ми на отличничка, а си знаех, че не съм и за две минус. Но това унижение беше нищо. Мъчението свърши и тръгнах да се връщам към мястото си, когато мярнах ръкоделието на Хатидже. Неръкотворна работа, повярвайте ми. Копчето беше идеално зашито. Платът -гладък. Не стърчеше нито едно конче. Недоверчиво хлапе, каквото си бях, протегнах ръка и подръпнах нежно копчето, за да проверя дали въобще е пришито. Беше. Тогава ми светна, а с годините все повече се убеждавах, че няма човек на този свят, който да не го бива в нещо. Пък макар и едно единствено нещо. Оттогава търся това нещо у всеки, на мястото на което се  намира, разпознавам го, ако го има и му се радвам. В общия призив за толерантност тези неща отчаяно ми липсват. Той сам по себе си не ражда нищо смислено (в най-добрия случай) и както вече написах -дрънчи на кухо.
Наскоро заших  няколко копчета с неизменното чувство на безсилие, нервност, яд и дискомфорт както в детството. Горе-долу и със същия успех. И пак се сетих за Хатидже. Винаги като хвана игла, конец и копче се сещам за нея.

Гледам стари филми по Нова година

 

 

Моментът, в който ти се струва грехота да не благословиш ръчиците, качили всички филми на Бунюел и Ноел Кауърд в youtube. Благословени да са! След неколкодневно маратонско съграждащо удоволствие си припомних че:
– е имало блажени времена, в които на вампирите е било забранено да издават многотомни дневници, защото не са чак пък толкоз важни и интересни и нямат кой знае какво за разказване.
-че мъжете и жените е имало за какво да си приказват и да се обичат без особена причина, и че да ги слушаш и съпреживяваш с тях носи наслада
-че никой не е чувствал нужда да изхаби кинолента, за да да се бори за академична награда , показвайки как противни шаферки, облечени в кошмарни рокли повръщат в тоалетните на хотелските си стаи, защото това просто не е нито смешно нито забавно, ами си е дип отблъскващо.
– че можеш да покажеш Мексико и да развълнуваш с това, без да тъпчеш в сценария американски туристи, които  спипват разстройство от храната и това да ти е половината от фабулата
– че хората са уязвими и никаква генна киномутация Х и никакви матрици не могат да те заблудят, че това не е така. А няма и причина за това
– че жените с малки гърди са стройни, красиви, и могат да бъдат очарователни с бръчиците по челата си, когато се замислят или влюбят. Защото умеят  и двете неща, и няма ботокс, който да им попречи.
– че е имало щастливи времена, в които Люк Бесон е бил прекалено невръстен, за да продаде френското кино на Холивуд, а с него да оттече и цялото европейско.
Като цяло е щастие да имаш сродни души по света, които усещат света като теб  и ползват технологиите, за да запазят онзи, стария свят, в случай че някой иска да надникне в него. Докато искат да надникват все ще има надежда.

Защо не пазарувам предколедно

pazaruvane

И тази година не съм като жената от старинната пощенска картичка. Не се препъвам насам-натам, с ръце, препълнени от подаръци. И миналата не бях. И  по-миналата, и въобще от доста време. Прескачам елегантно коледното пазаруване. В прагматичен план е разумно- не харча пари за глупости, заразена от пазаруваща тълпа. Не че авангардът на коледните промоции е вдъхновяващ. Нито им блестят очите на тези хора нито са зачервени от въодушевление. Напротив. Сприхави са, даже гневни и излъчват някаква мрачна решимост да възползват от всички намаления ( абсурд в наши условия, разбира се, всички знаем, че са си чисти увеличения – просто на етикетите има ритуално задраскана цифра 300 лв, новата е 150 лв, а нещото струва 25 целогодишно). И мрачните целеустремени пазаруващи си го знаят, но все пак обикалят в строй насам-натам, просто защото така се прави. А после псуват коварните търговци, които ги подвеждат да харчат пари за глупости, които 3 дни по-късно се чудят какво да правят. Това е рационалното ниво. Ирационалното си е чист бунт. Тихо и кротко протестирам срещу консумеризма. Може да е ирационален, защото няма да промени обществото, но поне е осъзнат, и ми носи удовлетворение. В общочовешки план харизвам 1 бр.. място на паркинг на търговски център да го ползва който ще, не замърсявам околната среда с изгорели газове, не изнервям БГ майки с отказа си да оставя децата им да ми се качат на главата и не им развалям деня. Разбира се междувременно пазя от простуда много други шофьори, с които на разминаване имаме да си кажем нещо много важно на високо равнище през свалени прозорци на колите. Започна като тактика преди години, вече минава към фундаменталните житейски стратегии. И най-вече нещото, което съм си харесала, още на 2 януари пак ше си струва 25 лева, а не 150. Както и много други неща.

No automatic alt text available.

Какъв човек. Леле, какъв човек!

Смело можем да обобщим: светът си намери своя “Костов” в лицето на Русия. Тоест онзи безценен кадър, който винаги за всичко е виновен. Ако съм на Вл.Вл., ше се будя по тъмно всяка заран и търкайки залепени очички ше тичам към компютъра, за да установя в какъв още вероломен заговор срещу човечеството са ме обвинили от първа страница на вестниците (това че най-честото обвинение към самия Вл.Вл. е, че е изкупил шефовете на всички авторитетни издания. изобщо не е причина той да не се изненадва какви ги е сътворил, докато не е внимавал, или пък докато е спял – вътрешните противоречия на некои индивидууми не съм ги измислила аз). Я сега да видим какво точно имаме под ръка:
– Значи Тръмп, разбира се, е момчето на Путин, а ФСБ успя да накара цяла Америка да го избере
-Днес стана ясно още, че Русия е бръкнала в контакта с “брекзита”
– Това е само защото в деня на брекзита машината за сняг, който руснаците пращат в Саудитска Арабия, се е развалила, и им е останало малко повече време за нестандартни пакости.
– Специално и само за да угодят на Русия, италианците си покриха всички голи статуи в музеите, като посрещнаха иранския президент.
– А той, иранският президент, всички знаем, става с оня крак от леглото, с който Вл.Вл. му нареди да стане, и като киха гледа да се обръща към саудитците, за да им заледи снега, осигурен както вече стана ясно от Русия.
-Когато руската мечка се събуди от зимен сън и застане край потока да похапне сьомга, норвежките рибари започват верижна гладна стачка, а Исландия обявява нова рибна война на Англия.
-Това, което не знаете е, че Марин льо Пен и партията ѝ ядат само и единствено от ръката на Вл.Вл. Те са ящнички, а той щедър. Впрочем не е да не го знаете, но сте го забравили. Беше преди няколко месеца, когато се изясни, а оттогава толкова много неща взеха, че станаха.
– Асад очевидно спи на червена възглавница, с извезани чук и сърп в левия горен край и петолъчка в десния долен. Само по този начин може да върколяса и да сдъвче поданиците си, под претекст, че ги защитава от джихадистите, без някой да го усети.
-Пред руското хакерско тийнейджърство и NSA и CIA са напълно безпомощни, щото малолетни, нали? Трябва да се защитават правата на децата. Ако бяха австралийските спецслужби, щяха да им забършат по един зад врата на въпросните калпазани и да им вземат десерта, компютъра и излизането за един месец, без да признаят, че изобщо етимологията на думата “права” съществува.
-Май излиза, че само на Австралия Русия не ѝ е крива за нищо. То на австралийците даже Нова Зеландия копче не може да им каже, па камо ли Вл. Вл.
Та ако съм на Путин ше се пръскам от самодоволство във всеки един произволен ден от годината и то напълно основателно. Какъв прелестен световен хаос и за всичко е виновен той. Хич не съм безкритична ни към Великата и необятната, ни към ръководителя ѝ, но всичко вече е толкова абсурдно, че ме наляга истеричен смях. Смешно е да. Повече от смешно. Нелепо е. За ПР като този, човек трябва да почерпи целия свят. Имам подозрение, което ме притеснява напълно сериозно обаче. И то е, че  на Вл.Вл.един ден ще му писне да се снима гол до кръста на кон, с грамадна щука или пушка, ше облече жилетка, ще сложи очила, ще се запише в хора на ветераните от КГБ или ще започне да плете дантели. Този ден неминуемо ще дойде, ще ни завари неподготвени, и тогава най-свирепите му днешни критици ще ревнат най-силно в негова защита, само да не кажат после, че не съм ги предупредила.

(Б.а.Освен резкият пристъп на ирония  у авторката, който е напълно автентичен, нито един от гореспоменатите факти не е достоверен и не бива да  се ползва като новинарски източник).

2 сонета на Хорхе Луис Борхес както аз ги чета

Моите преводи на:

 

“Сънят”

Ако сънят беше (както казват) само

примирие, почивка чиста на съзнанието

Защо усещаш как ограбват те от щастието,

в случай че събудят те внезапно?

Защо се будиш тъжен  рано заран?

Часът оголва дар невъобразим –

тъй интимен, че е само преводим

чрез дрямка, която бдението позлатява

 

Съкровищата недовършени на сянката

възможно е сънят да отразява

в свят безвремие, който не назовават

а денят криви в огледалата.

Какъв ще бъдеш тази вечер в тъмнината,

сън, от другата страна на стената?

 

“Влюбеният”

Луни, слонова кост, инструменти, рози

лампи и щрихът на Дюрер,

цифри  нови и променливата нула

да се престоря, че съществува тази проза.

Да се престоря, че в миналото бяха

Рим и Персеполис,  имаше и пясък

невидимо да мери успеха в битка,

който векове железни  отмениха.

Да се престоря, че епична е историята

оръжията, кладата и тежките морета

подядоха   земната опора.

 

Да се престоря, че и други има.  Лъжа е.

Само ти си. Ти, мое злощастие

неизтощима, чиста, мое щастие.