Esquisse

–Quoi, quoi..! ? В България разправят, че банковите евроелити са ни натресли Макрон, за да защитава британски интереси? – изненадано и респектирано изквака към булката си от терасата бай Фернан от 10-ти парижки квартал. “Виж ти, виж ти..” мърмореше си той замислено и притеснено. После ѝ щракна изразително с пръсти да му донесе още един рикар, и метна фаса си “Голоаз” без филтър долу на чистия паваж. Абдулла, трето поколение французин, с гладка мургава кожа, го изгледа тъжно с големите си изразителни очи и измете фаса. Бай Фернан внезапно забрави за България. Жената на бай Патрик от отсрещната кооперация, само с 5 години по-голяма от него, се разхождаше по терасата по бельо.

В навечерието на деня на Европа ,

67 години след предложението на Шуман, 60 години след създаването на Европейската икономическа общност, четвърт век след създаването на Европейския съюз, 10 години, откак ни присъединиха и часове след победата на Макрон във Франция, мрачно размишлявам за самата Европа, която обичам, която е мой дом,  и няма как да ми е весело. Оказа се, че “спасителите” на Европа и Европейския съюз най-паче, са повече отколкото самата Европа и съюзът могат да понесат, за да оцелеят. Под спасители разбирам всички онези от нас, които се водят водят номинално европейци, но иначе не желаят да имат нищо общо с евросъюза.  Те казват “Няма шанс ЕС да бъде спасен” или “ЕС трябва да бъде спасен”, което на практика е едно и също внушение. Точно същото послание носят и онези, които въртят темата за неминуемия разпад на евросъюза като шоколадов бонбон в устата си, и примижават от блаженство при самата мисъл за това. Бонбонът в случая е отровен, но те като че ли не го съзнават. Все повече хора гледат на ЕС като на чуждо, враждебно тяло, като на злокачествено образувание, създадено с единствената цел да съсипе живота им и бъдещето на децата им. “Европата така ни кара да правим”, “Ние не щем, ама Европата ни принуждава…” ” От нас искат само да слушкаме и изпълняваме….”и можете да го продължите в този дух докъдето искате. Чакайте малко. Кое по-точно е Европата? Онея в Брюксел и Стразбург, предполагам ще е отговорът. Ами нали “онея” сме всички ние, които сме изпратили с избори наши хора там да ни представляват. И да приказват, когато се налага, да възразяват, ако не са съгласни с нещо и да предлагат по-добри неща. Непрекъснато из мрежата се въртят къде остри къде по-меки изявления на евродепутати от най-различни  страни. Но  нито веднъж, нито един от вас, сънародници мои, които познавам,  не е публикувал паметно изявление на българин. Замисляли ли сте за това? България е равноправен член в края на краищата и си има правото на глас. Доживяхме да се заговори за “Европа на различни скорости”, че да се възмутят най-вече еврофобите, което е още едно противоречие и за него нямам обяснение. А кой е виновен за това? Ние сами, разбира се. Влязохме доброволно в съюза, никой не ни е карал насила. Имаме всички шансове да развием онова, което е важно за нас. Ако не успеем, никой няма да ни е крив. Не само че нищо страшно не е произтекло от това, ами даже напротив – добро произтече. Смело предполагам, че децата на повечето “спасители” на ЕС учат някъде из европейските университети като се ползват от преференциално ниските такси, самите те се възползват от безвизовите режими и обикалят на воля из континента и това е само бегъл пример. И въпреки това не само в България, но и в други европейски страни се засилват националистическите центробежни сили. “Спасителите” на ЕС  искат да се спасяват поединично, всяка страна сама за себе си. Ключов момент за мен в дебата Макрон/Льо Пен, беше въпросът на новия френски президент към опонентката: – Защо, когато в европарламента имаше заседание на тема сигурност, никой от Вашата голяма група не благоволи да присъства?” А де. Защо, наистина?  Ами ясно е защо. Защото националистите не ги устройва да решават проблемите съвместно. Не искат страните от ЕС да се справят с тероризма заедно. Искат да бъдат контра до доказването на пълната безпомощност на същия този евросъюз. Това им е играта. Да, но светът е какъвто е, и какъвто е днес, всяка отделно взета държава има много по-малко ресурс да се справи със световния тероризъм. Ние сме в състояние на война с терористите и едва ли има някой, който да не го е разбрал. По време на война, държавите се обединяват, а не се разединяват. ЕС има нужда от реформи да, не от “спасение” обаче. Т.нар. “спасение”, което му готвят, е пагубно за него. Определих избирането на проевропейски настроения Еманюел Макрон за президент като чист озон за Европа и дано успее да се насити достатъчно с него, за да се реформира преди някой да я “спаси”. Отчаяно нужно е да се проумее у нас обаче , че не някаква имагинерна вражеска, бюрократична структура заставя някого да прави каквото и да било, а участваме всички ние и просто има правила, които трябва да се спазват. Че  промяната на тези правила, ако не са добри, е възможна само и единствено с дебат, и който не е готов за такъв дебат, или няма качества, или го мързи, няма място в европарламента или еврокомисията. На “прорицателите”, които предвкусват с наслада един разглобен ЕС  мога само да кажа, че точно днес и точно в този ни свят, резултатът от един разпад е във висша степен непредвидим, и може да им се отрази по начин, който никак ама никак няма да им  хареса. Нещата са свързани действително така, че  ако пеперудка в Буркина Фасо размаха неправилно крилца,  това може да предизвика торнадо в Люксембург.

П.П. Все пак може и да попаднете на запис с изявление на  български евродепутат, който има конкретна позиция по проблем. Изпратете ми го. Нали ще председателстваме ЕС на всичко отгоре? Ще ми бъде интересно да го видя.

Благодаря, доц.д-р Руске! Или как плахите селски въстания срещу грамотността преляха в гражданска война.

Медитирам над sms от мой ученик и се чудя какво да направя. Дълго се чудя и почти се колебая. Инстинктът ми е да му кажа следващият път като се видим “Миличък, умолявам те да делиш частицата за отрицание “не” от глагола, защото съм ти симпатична и искаш да ме радваш. Не за друго. Напиши ми “не мога”, златният ми, а не “немога”. Знам, че винаги така го пишеш и не намираш за нужно да си променяш навиците заради мен точно, но го мисли като един малък граматичен подарък. Нищожно усилие, нали?”. Трезвомислещата ми половина обаче дърпа импулса за ръкава.”Биляно! Ти му преподаваш английски език. Какво те интересува какъв му е българският? Какъвто ще да бъде. Ще го обидиш. Ще го приеме за нахлуване в личното пространство и нямаш право да му го причиняваш! “. Така и не го коригирах, признавам си. Изтезавайте ме, трепете ме – не посмях. Направо “непосмях”. Парен каша духа. Толкова проблеми си имам и без това с “личните пространства на учениците си”, че понякога ми иде да си изям дипломата. За какво ми е изобщо това, че преливам от научни факти и полезна информация? А съм излязла от коловоза на английските неправилни глаголи, за да им разкажа за Лувъра, а съм ги обидила. Той един друг мой ученик почти ми се обиди. Не знаел какво  е Лувър, не бил чувал за него, и него ако сме го питали, изобщо не искал и да го знае, какво сме му го занавирали в носа. На к’ви се праим?  Всяка допълнителна информация ги вади от равновесие тези нежни създания, наранява  и разстройва, а после директорката ми вади душата заради садизма, който упражнявам. Е, да, има 1-2 деца, на които им е интересно, но те не представляват електорално мнозинство.

Защо тогава се възмутихме и огорчихме от факта, че група удобни български учени, тактично  се опитват да спестят неудобството от тая тежка книжовна норма? От този анахроничен архаизъм, който смущава сънищата вкупом на ученика, на учителя му, на инспектора и Сакън! на държавния чиновник. Ето какво четем в брой  5855 (89) от 19 Април 2017 на в-к “Сега”: “Провежда се изследване за нагласите на обществото към съвременния книжовен език. В изследването участват няколко институции, координирани от Института по български език към БАН. На база резултатите от изследването ще се вземат мерки и теглилки за езика, има вероятност да се ампутира пълният член от книжовната норма, както и да се опрости като цяло правописанието, защото народът се измъчва.

доц.д-р Руска Станчева:

Искаме да видим дали не е настъпило време за промяна в някои пунктове от граматичните норми и това да бъде отразено своевременно в правописния речник.

Необходимо е да се предприемат действия, така че българите да получат идентификация за грамотност, което би довело до положителна нагласа към езика. Ние самите да имаме такава нагласа, че езикът ни във вида, в който е, да нее само удобен и бърз за употреба, а да ни дава представа за това кои сме били, какви сме в момента и какви ще бъдем. Очакваме а установим, че в момента има два кода. Единият е устният код, която служи за бърза ежедневна комуникация, а другият е официалният, писменият. Целта е да намерим доказателства дали е нужно двете форми да се доближат. Като пример може да се даде учтивата форма. Много хора се придържат към това правило и ако се докаже, че е приемливо (кое??? – б.р.), то може да бъде граматически изменено. Това не е опростяване, защото би облекчило комуникацията. Хората няма да си мислят непрекъснато дали се изказват правилно или не…”

И още има:”До момента сме направили изследване на фокус групи с различен социален статус – между учещи, специалисти, които работят ежедневно с езика, служители на държавната администрация, както и всякакви хора, които професионално не са обвързани с езика. Въз основа на това имаме въпроси относно членуването, учтивата форма, ходимЕ, четемЕ, кой-кого формите, свой-негов и други. Няма човек, който да не прави грешки с пълен и кратък член, включително и професионалистите. Между нас, езиковедите, има спорове дали трябва да остане това правило, или пък да се предприемат някакви промени.”

Доц. д-р Руске, светице наша! Крайно време беше! То нашето език като език ли е? Мъка голяма. Още помня един мой преподавател по английски език от университета, който казваше.:”Ми то другите аналитични езици си имат множествено число като слънце. А при нас? Казваме “крак” – “крака”, “рак – раци” и “вълк-вълци”. Обаче. “влак-влакоВЕ”, а не “влаци” и защо не е “крак-краци”? А? Защо? Представете си, че сте чужденец и учите български език – никаква логика, нищо, на което да се опрете. Всяко съществително си има свое множествено число. Иди го запомни!”. Иронизираше, разбира се, и то навреме, но едва ли самият той е подозирал, че ще дойде време, в което тегобата на българския език, ще дойде непосилна на автентичните носители на същия този език. Малките селски въстания срещу книжовната норма, започнаха тихо преди няколко години с протестите срещу безславния, клет пълен член. “За какво ни е?” сбърчиха умислено  мъдри чела кфн-тата и дфн-тата.”И без това 80% от българите не могат да го ползват по предназначение.” (б.а. кое му е трудното да определиш подлога/ЪТ в едно изречение, на който му отива да го премениш с пълен член, и досега не мога да си обясня. Толкова ли е непосилно да пробваш? Ако му схожда предлог отпред, значи пълен член му е много и иска кратък “на учителя” “пред учителя”. Но! “учителят удари шамар на ученика”. Не “на ученикът”). Значи ще го скопим този и без това неприличен член, за да не травмира излишно ползващите и без това инквизиторския ни език. После интифата “кой” и “кого”. “А, те всички казват “на кой каза?” значи нямат нужда от “кого”. Да отпада, да ни се маха от главите, че и без това си имаме куп синтактични проблеми”. Да де, ама синтаксисът без “кой” и “кого” хич не върви. С риск да вбеся перфекционистите, всеобщата заблуда е, че правописът на думите съставлява 100% от грамотността. Това е една наистина дълбока заблуда. Истинската, трагична неграмотност е синтактичната. От нея ми се отключва вертигото и ми прилошава. Окото ми не мигва, ако някой напише “оцелих” или “oмилостивявам”. Направо ме бройте оцелена и oмилостивена. Невъзможността или нежеланието да подредиш смислено изречение е онова, което ме отчайва. “Немога” и “Неискам” също прилежат към това. Но стиска ли ни да го кажем на учениците си? В края на краищата те чрез делегираните бюджети и таксите за частните училища командват парада. Те колят и те бесят – каквото напишат – това ще е. Те са и бъдещите държавни чиновници.

Впрочем, тъй като доколкото разбирам е обявена война на грамотността съвсем сериозно и официално, може би е въпрос на много малко време неграмотността да бъде узаконена. Пардон! “Озаконена”. Може и президентски указ да поискат даже. Или да мине на парламентарно четене и да изскочи от другия край като закон. Не желая да си представя как ще изглежда  публикацията в Държавен вестник. Впрочем защо не? И без това трябва да свикваме вече. Я да видим.  Резюмирам най-често срещаните говорни и правописни грешки и ги легализирам така:

– няма пълен и кратък член. Даже изобщо няма член, че неудобно някак си да го споменаваме. Кой каквото иска да пише и ако ще да изглежда асексуален даже. И без това е модерно.

– частицата за отрицание се слива веднъж завинаги в брачен съюз с глагола. Няма да я отделяме и да ги развеждаме. Без това сме негативисти по манталитет.

– дилемата “кой” и “кого” изчезва в небитието: “кой” убива “кого” на дуел.

– “пишеме”, разбира се, както и колкото можем. Ако някой се  заяде, ше ходиме да се саморазправяме с него.

– редукцията на “о” в “у” е изживяла времето си. В тренда е редукцията на “у” в “о”. Омислих ли ви? Ще свикнете постепенно.

– същото е с обеззвучаването на “з” в “с”, на “д” в “т” и на “б” в “п”. Сега е обратното. Не сте прозди, нали? Зтоплихте.

– пунктОацията е страшно натоварваща. Запетайките са безсмислени, то и без това подчинение изречения никой вече не пише. (б.а. нали кой уби кого, помните)

– така убиха и “който и която”. Остана само “където”. “Където” не могат да го убият. Най-много да го удавят или подпалят, но засега  изчакват. “Онзи, където…” остава все още несъкрушим.

– и  “което” оцеля. Обаче само в изречението “Благодаря за което”. Не знам (сорка “незнам”) тук къде се поставя запетайка. Може би не се. Запетайките са ненужна фукня.

Както и цялата грамотност всъщност. Какво ще се фукаме толкова, че се изразяваме изтънчено, след като висшите държавни чиновници губят стотици часове от ценното си време, за да проверяват правописа на думите. На какви ще им се правим? Революция и реформа. Само звателният падеж оставете недокоснат, за да мога да кажа:Благодаря, доц. д-р Руске! Ще се срещнем на барикадата. Аз ще съм от другата страна. Когато посмея да кажа на ученик, че частицата за отрицание “не” е разделена с глагола. Предполагам, че разкритието ще срине крехкия му свят, но понякога е наложително да се използва скалпел. Решително и точно, когато му е времето. И това глаголно време ще дойде.

Непоносимата диктатура на висшето образование или началото на края на Айви Лийг

Студенти от Йейл искат да ги освободят от диктатурата на “белите автори”. Направили са петицийка, с която настояват да им разчупят колониалните окови и да спрат да изучават класически произведения. Ето какво пишат The Guardian по темата:”В петицията студените настояват  да отпадне изискването за изучаване на най-изтъкнатите поети и курсът да се префокусира върху литература, която засяга теми като раса, джендър (различно понятие от пол, затова използвам него), сексуалност, дискриминацията на хора с увреждания и етносите…” Според тях:” година, прекарана около семинарна маса, в отсъствието на литературните постижения на жени, цветнокожи автори, както и  такива със странна сексуална ориентация, силно наранява студентите, без оглед на тяхната идентичност, и така курсът създава враждебна атмосфера за цветнокожите студенти”. След като се окопитих от първоначалния шок, който, признавам, беше значителен, посветих петминутен размисъл на темата. В две от тези минути се питах дали това не е една фина подигравка с активистите и правозащитниците. На третата минута разбрах, че не се шегуват ни най-малко. На петата знаех защо.  Мързи ги. Просто ги мързи. Ама много ги мързи! Те не искат да учат и се възползват виртуозно от ситуация, щедро осигурена от всички правозащитни организации и защитавана от либералните им преподаватели. Да проявим разбиране. Откъде-накъде да искат? Та омразните потисници Уърдзуърт, Милтън, Чосър, да не говорим за  Шекспир, освен че са се изхитрили да принадлежат към бялата раса, са писали като невидели. Няма прочитане това. Така че: сбогом, англоезична класическа литература-добре дошла, sms-поезия. По възможност съчинена от Изкуствения интелект на Google. (петицийката все още е мършава, стотина души са я подписали, но ще се охрани с гаранция). На около 10 километра съм от всякакви конспиративни теории за световен заговор, откак изследвам конспиративното съзнание без предубеждения. За мен много от привидно неразгадаемите причини за сложни обществени катаклизми си имат прости обяснения. В случая става въпрос за пълен отказ да се свърши работа, която ще отнеме повече от 8 часа и се обяздва тенденцията.

Една от пистите, която чевръсто докара тази идея, беше прокарана преди около 2 години, с налагането на т.нар. “безопасни места” за цветнокожи студенти. Тогава в САЩ избухна  скандал, който трябваше да бъде помитащ, но беше сръчно заметен под килима. Двама млади журналисти от бялата раса, не бяха допуснати да отразяват  семинар на афроамериканци, за да не ги “застрашат с нещо”. С подчертана ирония отбелязвам факта, че семинарът беше посветен на “расовата сегрегация и нуждата от зони на безопасност”, а всъщност жертви на дискриминация се оказаха точно белокожите младежи. Още си спомням денонощните, изнурителни спорове с либерален университетски преподавател в Америка, българин по произход, който ме заклейми като (обобщено) ретроградна манипулаторка. Аз само си отстоявах позицията, че спрямо журналистите е упражнена радикална дискриминация. Впрочем какво става с престижните университети от  Ivy League?  Най-интересно е именно в Йейл. Там от една страна упражняват правото си да бъдат “третирани като деца”, чета в Spectator. В случая става въпрос специално за тамошна кампания за забрана на костюми за Халоуин, които са потенциално обидни на расова основа (б.а. не пренебрегвайте проблема с маскарадите. Може да ви прозвучи налудничаво, но наскоро един американски гимназиален учител беше уволнен заради това, че се боядисал с кафява боя, облякъл като негърски музикант от времето на диксиленда, снимал се и, разбира се, публикувал снимката в Инстаграм) От друга нещата са наистина драматично сериозни. “Не можете да разберете Йейл днес, без да разбирате движението “Black lives matter”. Ню Хейвън, един от най-бедните, заселен предимно с афроамериканци градове на север, обгражда университета, като остров на привилегиите. Миналия декември (б.а. 2014) Америка разбра, че никой полицай няма да бъде арестуван за убийството на Ерик Гарнър – цветнокожият мъж, удушен по време на арест за продажба на контрабандни цигари. Така че всяка нощ слушах сърдитите протести по улиците. Сърдити, но мирни.”пишат в Spectator. Дори и да приемем Йейл за изключение, за  особен академичен неврон в особено неврогеннна социална зона, тенденцията е валидна за цялата територия на Съединените щати. Студентите стават все по-либерални и все по-активни. преподавателите им се страхуват и от тези им две  основни  характеристики.  А тъй като активизмът яде от времето за учебен процес, петицията колкото и безумна да изглежда си има разумната причина. Не можеш да бъдеш едновременно пълноценен студент и пълноценен защитник на човешките права, камо ли да спасиш света, докато си губиш времето с “гуляйджийските” текстове на Чосър, който е “бял, ретрограден, социално неориентиран, етнически неосъзнат, хетеросексуален” автор.

Всъщност истината е, че започна война, тихо и мирно като протестите в Ню Хейвън. Воюват онези, които искат да прекарат живота си в защитаване на каузи, по възможност в социалната мрежа и онези, които се опитват да ги накарат да прекарат живота си във вършене на работа. Повтарям да е ясно-не може и двете. Това са младежите, които лично аз наричам “интернет-хуманисти”. Те са съпричастни на целия свят и най-малко склонни да свършат нещо полезно за същия този свят. Те обичат Африка и плачат заради загиващите от жажда деца. Но те никога няма да отидат да взривяват скални маси с бомби, за да осигурят водоснабдяването на Африка. Една от причините е, че няма и да знаят как. И все по-малко ще знаят. Ако администрацията на Йейл се поддаде на натиска на активистите, класическата литература ще бъде  първата жертва в тази война. Ето кратък списък на “ретроградните, бели колонизатори”, чиито научни постижения потискат и застрашават кариерата на едни талантливи бъдещи спасители на света. Не се шегувам-имат всички качества за отпадане от учебната програма.

Менделеев- бял, вероятно хетеросексуален, с неясен политически профил. Автор на таблица с химични елементи, която и до днес се ползва. В нея всеки елемент е в отделна група- крещящ пример за сегрегация.

Джеймс Уотсън и Франсис Крик – нобелови лауреати, бели, хетеросексуални, откриватели на Двойната спирала. Темата ДНК е в сърцевината на всяка дискриминация- кое предопределя по-ясно неравенството между хората от нея? (при тях положението се влошава от  това, че са според едни (гласно) заимствали от идеите на биофизичката Розалин Франклин, според други (полугласно) – откровено откраднали от нея. За Розалин се знае, че е била стара мома, така че може би феминистките отдавна им имат зъб)

От нулевия до третия закон на термодинамиката – всичко е разработвано от хетеросексуални бели мъже.

Простото тройно правило  е със сигурност рожба на хора от бялата раса. Дори и разцветът  на самата аритметика, което идва с въвеждането на арабските цифри не намалява риска. Арабите са от бялата раса.

Всеки може да си разшири по свое усмотрение списъка с бъдещите жертви, които ще даде науката в битката с активистите. Изобщо няма да се затрудни-накъдето и да погледне, откритото, изобретеното, доказаното, потвърденото, употребимото е плод на усилията на хора от бялата раса. Няма счупване на оковите от това колониално минало без да зачертаем и академизма като цяло. Припомням, че крайната цел е да не се свърши нищо полезно, но за сметка на това да не се свърши набързо и без особени усилия.В името на справедливостта, либерализма, това, че всички сме братя на този свят и че нищо друго няма значение. Освен мързелът, разбира се, който, с удоволствие ще се повторя, е в основата на всичко. Излишно е да се самоуспокояваме, че това е регионален проблем на САЩ, защото не е. В днешно време всичко е на няколко килобайта разстояние.

За Азис феномена Хабиби броячите на Youtube и това, което New York Times разпозна а българските журналисти не

“В консервативна България, една сензация  руши всички табу” Мак Макклелънд  Н.Й.Таймз

 

Автоцензурата има много проявления. Автоцензура е да си с леви убеждения, но да се самоубеждаваш, че си с десни , защото са ти внушили, че дясното е красиво, а лявото – грозно. Това е до определена степен обяснимо. Автоцензура е да си журналист и да се правиш, че не забелязваш музикално явление, защото те е страх да не ти се присмеят, че пишеш за чалга. Това вече е тъпо и необяснимо. “Пишещите” в България се автоцензурираха по най – идиотската  възможна причина и се направиха, че не забелязват Азис, който наистина преобърна представите за българската ниша  в дигиталния стрийминг. Песента му “Хабиби” събра над 21 милиона гледания за 3 месеца, а самото обръщение (“хабиби”–” любими”араб.) в момента е хит сред младежите.

Напълно преднамерено и хладнокръвно  отворих дискусия за феномена “Хабиби” на Фейсбук стената си, защото ми беше интересно да видя реакциите. Ето оригиналният ми пост от 28.02.2016:”

Azis

“А междувременно Азис тихомълком твори история в дигиталния стрийминг. 21 милиона нам’ колко си хиляди зрители за 3 месеца. Пише си може да видите.Изби китовете този човек и строши броячите на youtube. В мащаба на родината, това е повече от изтерзания милиард на Адел след нечовешки продуцентски ПР на тъпото парче “Hallo”. “Хабиби-то” като обръщение пък е младежки тренд в момента. Знам го от тийнейджъри, които са свръхчувствителни към чалгата (да, има много такива, да са живи и здрави-обичам ги, бе!). И милион гледания на клипове в мрежата, не се събират така лесно, да не говорим за 21. Тъй като в границите на България нямаме толкова човешки (фенски) ресурс, хихикам вътрешно, че няма начин нашите “красиви и умни” експатриоти да не са допринесли и те. (лично познавам умни красавци от двата пола, които живеят в чужбина и признават, че у нас може и да са слушали “Ахат” ама там си лекуват носталгията само и единствено с канал”Планета”). Азис сред мен има нулев ПР, защото чета само политическите страници на българските вестници и чат-пат гледам новините по телевзиите. Но след като чух за това парче, ми стана повече от любопитно да видя какво харесват в него дори и онези деца, които метафорично казано, се бранят от чалгата с остри железни предмети. Ами много има наистина. Който иска може да реве сърцераздирателно, друг да бърше сълзи от смях, и като цяло е голям майтап. А човек, който може да доведе нещата дотам с един замах, значи определено е изскочил от нишата си. И се забавлява от все душичка с това, което прави. Единственият правилен начин да правиш каквото и да било всъщност.
Chapeau, Азис! Голям си пораснал. Не си ми в жанра и няма и да бъдеш, но винаги съм твърдяла, че всяка сфера си има труднопостижими височини, а не съм човек, който да не отдаде дължимото на майсторите.”

 

Така предоставих на приятелите си възможност да погледнат на нещата по-ококорено и ми беше много интересно кой изобщо ще дръзне да се обади в подкрепа на тезата ми. Направи го само един човек (не само див, но и компетентен фен на рока между другото, единственият, който излезе от рамките на очилата си) , двама-трима поспориха мило и вежливо с мен, за което съм им благодарна, а останалите ме обругаха. Имам достатъчно кураж да поставя такава тема на стената си и не ми пука кой какво ще си помисли, хич не се и заблуждавайте, че съм се притеснила от критиките. Лошото е, че никой не ме изненада с нестандартно мнение, да не говорим, че очаквах някой колега журналист да се вдъхнови и да излезе с адекватен текст.  Такъв текст излезе не в България, а в  САЩ и то не кое да е издание, а”Ню Йорк Таймз”. Включиха  “Хабиби-то” на Азис сред съвременните хитове, които трасират новите посоки в музикалния шоу-бизнес. Сред имена като Марвин Гей, Лайънел Ричи, “Колдплей”,а ако щете Риана и Джастин Бийбър. Именно там.Ключовата ми поанта беше, че тук не става въпрос за музикални предпочитания и за изтънчен вкус, който се гнуси органически от чалгата, а за бизнес инстинкт, за шоу-бизнес талант и за нищо друго. И дори  това дискутиращите се посвениха да му признаят. Е, момчетата на NYT отчетоха  феномена и писаха по въпроса. Тях предразсъдъци явно не ги морят и не намират за нужно да се самоцензурират. “Арабските ладове на китарата и сърцераздирателното чуруликане, с което започва “Хабиби” са звуци, които може да асоциирате с турски пазар или цигански катун. Но това е в действителност българската чалга, поп-фолк жанр, популяризиран и вероятно най-добре наложен от певеца Азис, чието видео “Хабиби” надмина 20 милиона гледания в youtube…” пише  Мак Макклелънд, автор на мемоарите ” “Irritable Hearts” По-нататък статията продължава с биографични детайли за Азис, както и с цитати от негови интервюта. “Често ме спират хора на улицата, за да ми кажат как не могат да търпят  вида ми, но затварят очи и ме слушат Значи все пак оценяват пеенето ми” казва певецът. Според Маклелънд Азис е бил най-търсеното име в Google България  за 2015 и този факт не е отбелязан в нито един медиум. Текстът е приятен, информативен, не рови за жълтении и не цели да шокира никого.

Мразен, харесван, отричан, обичан-всичко това губи значение пред броячите на Youtube, които безпристрастно регистрират всеки глас”за”. Песента е явление и няма никакво значение дали този факт угажда някому или не. Клипът е почти аскетичен откъм визия, в самия текст няма нищо вулгарно или обидно за вкуса и чувствата на професионалните естети. Всеки жанр си има върховете наистина и трябва да си пълен лицемер, за да отречеш обективните достойнства на песента. (Азис наистина пее добре и има магнетично присъствие на сцена.)Както и да ти липсва професионален инстинкт за истинските сензации. Всички онези, които писаха в унес за пениса, циците, “майбаха” и неплатените данъци на Азис, замълчаха наказателно (или неинформирано) за  най-читавото нещо, което е предложил на публиката. Както уместно отбеляза един приятел “Най-вероятно в момента са в шок, след манхатънското събитие”. “Че някои  от онези журналисти, които се имат за arbiter elegantiarum и непрекуснато се тагват в оперни зали, за да демонстрират изисканост, не могат да различат Шопен от френска филмова музика” отговорих му. (Това е самият факт. Известна наша журналистка, която държи да я разпознават като “универсална разбирачка” веднъж публикува във ФБ произведение на френски композитор, което представи за Шопен. Само защото потребителят, който го беше качил в Youtube се беше объркал.) Да, *квази разбирачите винаги ще ми бъдат по-досадни от непретенциозните чалга-фенове. И да,  България е страна на чалгата действително, защото  нейната  журналистика не може да пише професионално, аналитично и обективно, дори за чалгата.  Колегите сега да тичат след “New York Times”. А можеше да е точно обратното и Таймз да цитират българската преса. Азис си е тук, под самите ни носове, и ако ги издухаме от предразсъдъците може и да го забележим. А покрай него и някои други неща. Наистина сме много консервативни в България. Прав е Макклелънд. Да не кажа чак задръстеняци, но съм много близо до това заключение.

*quasi-итал. почти, подобно на истинско

Б.а. Можех да публикувам този текст в блога си още на 28.02. Нарочно не го направих. Професионалната ми тематика е доста встрани от  тази конкретна проблематика. Исках да видя дали онези, които пишат професионално за шоубизнес, музика или светски клюки ще забележат събитието. Само за 2 седмици зрителите и слушателите на “Хабиби” са нараснали с милион.

Онези милиарди долари, които за нищо ги нямаме

“– Всеки е беден-рече баба.– И най-богатият човек на земята е беден, колкото най-бедния. По целия свят нищета на духа. Никога не съм виждала такава алчност у хората. Дай им всичките пари на земята и пак ще са бедни. Има нещо между тях и Бога. 

– Те не вярват в Бога – рекох аз.

– Все едно вярват или не, пак става дума за нещо между тях и Бога. И аз не вярвам в злото, но това не значи, че злото не съществува.”

У. Сароян

Не, този текст не е нито за микро, нито за макро икономика. Нито е нравствено учение за алчността. (цитатът има само далечна връзка с фактите, изброени тук, просто много го харесвам) Текстът  е за това как за няма и 10 години сръчно разместиха   представите ни за стойността на парите и колко е благоразумно да си възстановим предишните схващания.

В него ще разкажа  няколко истории, които за мен са страшно интересни и показателни. За най-скъпата кутия на света (да, точно кутия, пластмасова!), която донесе  $ 2 милиарда на онзи, който я измисли. За едно велико изобретение, което ползваме всички, и което не донесе и стотинка на авторите си. И за един лекар, който дари $ 2 милиарда долара за наука, която се бори с рака. И за още едно-две неща. Но преди да премина към тях, ето и  поводът изобщо да започна да  пиша по темата. Едно от най-грозните и несправедливи неща, които тези дни се пресподелят  из Фейсбук е следната снимка с текст :”Мислите си, че днес е най-скапаният ви ден? Тогава знайте, че през 1976-та година Роналд Уейн продаде 10%-овия си дял от Apple за $800. Ако не го беше направил, днес той  щеше да разполага с близо $60 милиарда.”

Ronald Wayman

И разбира се пада голям смях заради горкия карък. Че и злорадство. Тъпото, обидно и крайно некоректно дори и като изчисления текстче, разбира се е скалъпено от два реда в Уикипедия, както всеки може сам да се досети. Честно казано не е погрешно като груби факти: да, съоснователят Уейн продава за $800 дела си в компанията. Малко по-късно срещу $1500 се отказва от всякакви претенции към бъдещите печалби и заминава да работи за “Атари”. После в Lawrence Livermore National Laboratory и в една калифорнийска фабрика за електроника. Симпатичен, неприкрит  хомосексуалист, признат за един от най-добрите инженери, днес той е  81-годишен пенсионер и продава пощенски марки и редки монети на филателисти и колекционери някъде в Невада. Всичко това го знам от Уикипедия. Не от Уикипедия обаче знам, че в момента състоянието му е около $300 000  и че не говори симпатични неща за покойния Стив Джобс. “А, сигурно от яд и завист кощунства!” ще махне някой с ръка. (впечатляващо е колко последователи има култът към този човек) Едва ли. Джобс многократно го е канил да се върне в Apple защото е имал нужда от експертността му. Всичко това научих за около 5 минути, точно секунда след като видях подигравчийския “мийм”. Гнусен, дребнав, безчовечен и невеж, създаден от хора, които не четат нищо, ако не може да се побере на пощенска марка, както често казвам. При това, бас ловя, те едва ли работят това, което обичат, както Уейн , камо ли да са успели да спестят не $300 000, a само $30 000.

10 години след като се спука балонът на “доткомите” – онези интернет-компанийки, които произвеждаха и търгуваха въздух– имаме в резултат стотици хиляди хора, които цифрите за нищо ги нямат. Напълно неспособни са да различат истинската стойност на нещата, и с лекота приписват някому състояние от $2 милиарда долара, докато човекът разполага с $20 милиона, и през ум не им минава, че и най-дребният милиардер ще намери място в списъка на “Форбс”, който е доста обективен ориентир. Всички цифри в дигиталния свят са толкова огромни (приходи, разходи, инвестиции, интернет-платформи, брой потребители), че вече напълно загубихме връзка с реалността. Неслучайно този  “въздух”, за който говоря,  продължава да е най-скъпата стока. Доказвам със следния пример.

На никого не  направи впечатление, че точно за 2 милиарда продадоха най-скъпата кутия на света. Никой не се възмути от това. Става въпрос за прословутото изделие “Окълъс рифт”, създадено с непостижима за мен цел. Това е едно нещо с някаква електроника, което нахлузваш на главата си и то те пренася в някаква друга реалност, по твой избор и параметри, които задаваш сам. Руини от римски град, поле с незабравки, бензиностанция, ресторант (за последните две добавиха наскоро миризма на бензин и на пържени картофки, та да не ти остане и капка съмнение над какво точно летиш, а за да е пълна илюзията може даже да легнеш по корем и да размахваш ръце ) Ако го наречете “убиец на въображението” няма да възразя. То е точно това. Изобретил го е 20-годишен студент от университета в Лонг бийч Калифорния, на име Палмър Лъки, и в момента преподавателите му се гордеят, че са имали късмета да обучават известно време такъв гений. Не е нужно да добавям, че след като от Фейсбук платиха колосалната сума за изделието, той заряза ученето и се отдаде на дигиталния бизнес. Наскоро се наложи Марк Цукърбърг да се оправдава пред инвеститорите си, защото Окълъс рифт им продъни бюджета, но както казват познавачи-“важното е да се изкупуват патенти, окрупняване да става и всички ниши да са наши”. Защото моите прогнози за бъдещето му приложение са от мрачни по -мрачни. Подозирам, че има нещо общо с рекламите, от които се издържа мегасоциалният гигант. Но се питам дали не рискуват. Току-виж ни запратили  солидно , нас, милиард и 400 милиона потребители,  в такава идеална виртуална рекламна реалност, че да не поискаме да се върнем и да откажем да  купуваме нещата, които ни пробутват. Да ги видя какво ще правят тогава. Но да не прибързваме. За мен е достатъчно  тревожна перспективата,  всяка друга подобна глупост, която се появи  да струва поне толкова, че даже и по-скъпо, и у никого да не остане стотинка за смислени неща. Или пък да престанем да правим разлика между смислено и безсмислено. От друга страна  дали Палмър Лъки е гений или не, не ми е работа да преценявам.. Важното е, че е продал  идеята   си на  фантасмагорична цена. (2 милиарда е повече от половината външен дълг на Кения и Северна Корея, и точно колкото онзи на Монголия.)

Не това обаче успяха да направят двамата скромни инженери от института CERN  в Швейцария, които изобретиха сензорния екран. Да, точно така, те не са от Apple или Google. Touch screen-ът, който днес почти цялото човечество ползва, е успешен европейски проект отпреди 40 години. Шапки долу, господа! Имената на авторите са Франк Бек и Бент Щумпе.Техният екран е побирал 9 контактни  точки още в началото на 70-те. И  тези точки са останали контактни  повече от 20 години. “Четох в Уикипедия, че днешните екрани имат около 2 години живот. Нашият беше 10 пъти по-дълготраен” шегува се днес Щумпе пред журналисти от специализираното издание Pc. pro. Смирението му е изумително. Истината е, че устройството на  двамата европейски майстори  просъществува в идеално състояние до 2008-ма година. Вместо награда, двамата получават  възможността да доразвият изобретението си. И са го направили в името на науката. Още веднъж имената им – Бек и Щумпе– сещайте се за тях всеки път като плъзнете пръсти по екрана на смартфона си. Заслужават.

Cern

(контролната зала на “Церн” през 70-те, сензорният екран вече  е факт)

Същото искам и за Джеймс “Джим ” Стоуърз, лекар, направил цяло състояние от успешен медицински проект. Той и жена му оцеляват от рак. Дарява  $ 2 милиарда долара за  борба със заболяването и основава Медицински изследователски институт на свое име. Джим Стоуърз почина миналата година на 90-годишна възраст.

Stowers

Джим Стоуърз (лекар, бизнесмен, филантроп, велик човек) и съпругата му

Не се заблуждавайте. Каквото и да ви разправят, 2 милиарда долара са страшно много пари. С тях може да се подобри частично водоснабдяването в Африка, в най-бедстващите и гладни райони. Може да се осигури интернет-връзка за училищата в Андите. Google  да доразвият идеята за дигитални очни лещи за диабетици.  Куп полезни неща могат да се свършат даже и с много по-малко пари. Подобни на онова приложение за смартфон, което превръща обикновения апарат в  устройство  за изследване на  ретината и струва само $100. Така всеки очен лекар от третия свят може да го ползва и в най-затънтените райони, в които са толкова бедни, че не разполагат с медицинска апаратура. Да не говорим за онези лещи, които като с вълшебна пръчка превръщат камерата на телефона ни в микроскоп.Изобрети ги китайският професор от университета в Хюстън Уей Чиай Шин. Увеличават 15 пъти образа и могат да се свалят и поставят многократно. Знаете ли колко струва едната? Само $ 5. Екипът му в момента събира пари в Кикстартър, за да си доразвият проекта. Да ти се доплаче от умиление заради  размера на сумата. Става въпрос за някакви си 3000 долара.

Не очаквам изобщо да се появи Фейсбук мийм в чест на тези хора. Затова ви разказвам за тях. А на Марк Цукърбърг може да простим космическата инвестиция в глупавата кутия “Окълъс рифт”. Все пак той е сред онези, които подписаха договор, че ще дарят половината си състояние за благотворителност.(ако не го профукат междувременно за други дивотии, подобни на кутията )

А ако някой продължава да се подиграва на “каръка” Роналд Уейн, мога да му кажа две  неща. Едното е, че той днес няма нужда нито от 60 милиарда долара, нито даже от 20 милиарда, но преди 40 години е имал такава от 2200. И ги е получил. И второ:  300 000 долара свободни пари са колосална сума. Особено, когато са спестени със собствен труд, от работа, която обичаш. Няма да ми омръзне да го повтарям.