Двама мъже в града

Периодически влизам в остра полемика с приятели на тема Европа. Даже някои от тях, които се възприемат като европейци, и твърдят, че я обичат, ми задават въпроса “Е, какво толкоз за тези европейски ценности? Те са общочовешки, не мислиш ли?” Мисля, разбира се, то отговорът им си е и заключен във въпроса. Наскоро обаче гледах за пореден път филма “Двама мъже в града”. Помнех идеално общото послание и откъслечни моменти. Семплият сюжет за това как обществото не дава шанс за нов живот, не защото е зло само по себе си, а защото е предразсъдъчно и уплашено. Този сюжет всъщност е социална позиция, дефинирана с малко думи и пълна липса на патос и лаконичните, дори подчертано сухи реплики, произнесени с несравнимия глас на Жан Габен. Знаех прекрасно как завършва и все пак, всичко в мен се преобърна при финалната сцена на филма – само за 2 или 3 минути Ален Делон разкрива до краен предел пълния си талант. Чак те заболява физически – толкова е въздействащ и автентичен. Главният му герой е излежал 10 години в затвора заради банков обир и умира, защото опитът му да скъса с миналото е неуспешен. Европейското кино в онези години е било напълно способно да сътвори от чиста политика произведение на изкуството, за каквото Оливър Стоун може само да мечтае. Наскоро обаче си го припомних и внезапно го видях извън камерната перспектива. “Няколко години след излизането му, във Франция е отменена гилотината”, ми беше казал мъжът ми. Безусловно е така и още по-точно казано 4 години по-късно пада върху нечия шия за последен път. Това става през 1977-ма. Представете си – само преди 40 години и то в цивилизована европейска държава. В този момент осъзнах какъв мъчителен път е изминала нова Европа, за да стигне до този момент. Не знам дали само този филм е допринесъл да се преобърне отношението към смъртното наказание. Едва ли. Но е отправил безапелационно послание и то е било чуто. Каквото и да си говорим, колкото и да роптаем (всички го правим и аз понякога включително), че Европа е загубила твърдост, че е уязвима, че ще бъде заличена от картата, не е редно да забравяме, че има хора, мнозина от тях живи днес, които не са намерили покой, докато не се преборят, за да превърнат абстрактния хуманизъм в нещо реално – че най-ценното нещо на този свят, е човешкият живот и че всеки има право на някакъв вид втори шанс. Животът и шансът на абсолютно всеки – на гения и чиновника, на политика и почтения данъкоплатец, на музиканта, работника във фабриката, университетския преподавател, метачите по улиците, на селския идиот и на бившия престъпник, който желае да започне нов живот. От гледна точка на днешния ден може и да ни се струва едно досадно нищо, което ни нарушава комфорта, но тези, които са се преборили не толкоз отдавна, както казах, заслужават памет и почит. Всички ние днес, които се броим за европейски граждани от всички европейски страни дойдохме наготово, в едно готово европейско общество, и дано ми простите, но нищо кой знае какво не сме направили за укрепването на това общество. А това, че има дори хора сред нас, които се борят да го деструктурират, лично аз намирам за предателство към здравия разум, и неблагодарност, породена от необятна глупост.

Advertisements

Когато започна бойкота на Lidl

Защото изтриха кръстовете на църквите в Санторини от етикети на търговски стоки, аз се сетих за Буда. Буда ми е безкрайно симпатичен. Нямам си у дома ни дървен, ни бронзов ни каменен Буда. И няма и да имам. Бих влязла с удоволствие в будистки храм, ако се случи, и ще вляза със симпатия и респект. Но няма да си украся писалището с духовния водач на милиони хора по света, просто защото е шик и тренди. Това не е аксесоар. И мохамеданско молитвено килимче не съм си увесила на стената. “Синята джамия” е музей, в който съм влязла както мохамеданите влизат в действащите си джамии – по чорапи, каквото е изискването – и с полагащото се уважение. Много са красиви деветосвещниците за Ханука. От еврейска приятелка знам, че пали всеки ден по една свещ, съпреживявам с нея значението, и това за мен не е просто интересна вещ, която би стояла добре на пианото ми. През ум не ми минава. Това не са сувенири. Светини са за някого. Взех си икона от “Желязната църква” и керамична рибка – заради Христовия знак – от “Света София”. Това са знаци на моята религия и имат място у дома точно като такива. И не само не възприемам чуждата вяра като декорация, ами тя не ме и обижда. Пиша това, защото маса излишни скандали тръгват от пълното неразбиране на религията и символиката ѝ. Тя няма място върху стоки за продан и няма никакво място в реклами. Не може да поставиш снимка на храмове на кутия сирене, а после да се сетиш, че храмовете имат кръстове ( е как да нямат?), които могат да обидят някой мюсолманин и да ги изтриеш. Грешка не се поправя с друга грешка Ами то от идеята за търговската марка тръгва всичко. Скимнала ли ти е тази глупост, вече си обявил духовността за продан. Дъното на обезценяването. При това без никой да те е молил да го правиш. Ей така, за всеки случай, да не паднат продажбите. Ужасно ми се види. После защо ти извивали ръцете, защо ти пречели да демонстрираш вярата си и защо все повече ставали обидените. Защото си показал, че това за теб няма кой знае каква стойност и ще се вържеш на възел само и само да угодиш на всички. И много моля атеистите да подминат този пост и да не ми обясняват как цялото зло тръгва от религията. Между другото не само аз не се обиждам лесно трябва да призная. И будистите са така. Трябва да ги попитаме как го постигат. Сигурно заради самия Просветлен, който може би не само на мен, ами въобще си е бил симпатичен.

Непоносимата досада на средностатистическия турист

“Това вече не са онези пътешественици, които идват да научат, да общуват. Това са консуматорски маси, нахлуващи с парите си, искащи забавления и очакващи да ги обслужваме. На места вече се бунтуват. Не обаче и в България, пише Ивайло Дичев за “Дойче веле”.
Много полемика предизвика този текст на проф. Дичев, популярен е и затова, докато съм на туристическа вълна не мога да го пропусна. Като се абстрахирам от неяснотата на тезата му (консуматори нахлуват като хуни и съсипват исторически ценности?), примерите, които дава (градове се вдигат на бунт срещу туризма) не ми става ясно не какво решение предлага (то е ясно, че нищо не предлага), а намеква. Да спрем да пътуваме ли? Да се въведат изходни визи само за заслужили и образовани туристи? Да се въведат входни визи само за същите? Кой институционално ще определя заслужилия турист, че да го пусне да пътува и как ще се регулират реципрочно международните квоти и отношенията въобще? Да се направят непосилни цените на пътуванията с ограничителна цел? Носталгията по предишен начин на общуване с околния свят е в центъра на тезата му. Кой предишен начин обаче? Той въобще виждал ли е в съзнателния си живот някакъв по-различен туризъм? Съмнявам се. Пикантните особености на типичния турист и наивнохъшлашкото му, че и невежо и арогантно поведение, са описани още през 19-ти век. Визирам съвременния смисъл на понятието, защото пътешественици има откак има човечество. В много случаи описаният е англоговорящ – британец или американец – плъпнал из слънчевите брегове на Гърция, нашляпал в италианските езера, платил на швейцарския селянин да го пусне да спи в хамбара, прекосил Лувъра за рекорно кратко време и така нататък. Проф. Дичев може би не е чел криминална литература, защото в повечето романи на Агата Кристи, писани в началото на миналия век, главните герои са хора, които основно се занимават с пътешествия. Може би не е чел и Алеко Константинов, чиито легендарен герой даже се беше окъпал шумно в една европейска баня? Силно се съмнявам да не е. Видовете туризъм са горе-долу толкова колкото са и характерите на планетата. Някои хващат самолет за Рим и го разглеждат на бегом за ден и половина, за да хванат следващия полет за Крит. Други мятат раниците на гръб и почват голямо прехвърляне от самолет на автобус, на корабче, на стоп, после пеша и пак така. Подобни на тях са и онези, които зареждат резервоара на колата догоре и натискат газта без предварително начертан план – спират, където им хареса. Има и такива, които си планират всичко с месеци напред и знаят точно кога да си купят билетите и да направят резервациите за хотелите, че да излезе хем евтино хем луксозно. Едни ходят, за да пазаруват и похапнат местна храна. Други търсят силни усещания – вълни за сърф, вятър за хвърчила. Е, селфи маняците са навсякъде -прелитат, щракват се на кадро и отминават. Те са пълната противоположност на хората, които прекарват по 20 минути средно пред експонат в музей или изложбена зала. Проф. Дичев се дразни от тълпите и селфитата, но се замислих, че точно хората, които обичат да се снимат тук и там, тълпа не правят. Онези, които поспират ( и които и на мен са ми най-симпатични) могат и опашка след себе си да образуват. И да, имат право на това. Предполагам в идеалната си носталгична (неясно по какво, както вече казах) мечта се вижда как съзерцава сам-самичък Мона Лиза (или Хеопсовата пирамида) и около него няма дразнещи с невежеството си и “простащината си” екземпляри. Само че такава идеална среда за общуване с чуждата култура, не е притежавал и пра-пра-дядо му. Гарантирам му го. Не всички по света бълбукат от страст по пътувания, но у мнозина старата буболечка си е активна и ги ръчка. Образовани, илитерати, възпитани, простаци, слаби, закръглени, рижави, тъмнокоси, мъже, жени, другите между тях, деца, дядовци, вуйчовци и лели – имат право да се движат, където си искат по света. Що се отнася до мен, имам си свои начини да общувам с градовете. Понякога чувствам нужда от екскурзовод, понякога искам да има хора с мен и да си обсъждаме видяното, понякога искам да се шляя сама и да си приказвам с местните. И си мисля, че имам право на всичко това. Особеност ми е, че туристическата тълпа никога не ме е дразнила. С удоволствие се гмуркам в нея. Обичам да гледам как хората изживяват по своему пътешествието си. Близки ми стават по един ненатрапчив начин – щото споделяме едно и също време и място. Не очаквам всички да са като мен и не е нужно. А що се отнася до алкохолния туризъм, който е действително противен – и с него човек може да се справи. Местен човек имам предвид. Например, ако е кмет да наложи солени глоби за непристойно поведение, 24-часово наливане с алкохол навсякъде и неприлично облекло. И ако глобите се налагат редовно, скоро мястото ще се очисти от туристическа утайка. И не, няма да загубят пари – ще се освободи място за по- цивилизовани и платежоспособни хора. Големите туроператорски фирми от години си разменят черни списъци на нежелани заради просташко, изнудваческо и вандалско поведение туристи, което също е изпитана мярка. А иначе хората, които не понасят Париж или Рим заради дъвчещите хамбургери тълпи, могат да намерят много неща за гледане из френската или италианската провинции. Не всеки търси само и непременно нощен живот и забавления. Така че проф. Дичев да свиква. Идилия скоро няма да намери , освен ако не успее да прокара международно споразумение, което ограничава или Не дай Боже! забранява да пътуваш по-често от веднъж на 5 години, а дойде ли ти редът, да ходиш, където те разпределят.

Esquisse

–Quoi, quoi..! ? В България разправят, че банковите евроелити са ни натресли Макрон, за да защитава британски интереси? – изненадано и респектирано изквака към булката си от терасата бай Фернан от 10-ти парижки квартал. “Виж ти, виж ти..” мърмореше си той замислено и притеснено. После ѝ щракна изразително с пръсти да му донесе още един рикар, и метна фаса си “Голоаз” без филтър долу на чистия паваж. Абдулла, трето поколение французин, с гладка мургава кожа, го изгледа тъжно с големите си изразителни очи и измете фаса. Бай Фернан внезапно забрави за България. Жената на бай Патрик от отсрещната кооперация, само с 5 години по-голяма от него, се разхождаше по терасата по бельо.

В навечерието на деня на Европа ,

67 години след предложението на Шуман, 60 години след създаването на Европейската икономическа общност, четвърт век след създаването на Европейския съюз, 10 години, откак ни присъединиха и часове след победата на Макрон във Франция, мрачно размишлявам за самата Европа, която обичам, която е мой дом,  и няма как да ми е весело. Оказа се, че “спасителите” на Европа и Европейския съюз най-паче, са повече отколкото самата Европа и съюзът могат да понесат, за да оцелеят. Под спасители разбирам всички онези от нас, които се водят водят номинално европейци, но иначе не желаят да имат нищо общо с евросъюза.  Те казват “Няма шанс ЕС да бъде спасен” или “ЕС трябва да бъде спасен”, което на практика е едно и също внушение. Точно същото послание носят и онези, които въртят темата за неминуемия разпад на евросъюза като шоколадов бонбон в устата си, и примижават от блаженство при самата мисъл за това. Бонбонът в случая е отровен, но те като че ли не го съзнават. Все повече хора гледат на ЕС като на чуждо, враждебно тяло, като на злокачествено образувание, създадено с единствената цел да съсипе живота им и бъдещето на децата им. “Европата така ни кара да правим”, “Ние не щем, ама Европата ни принуждава…” ” От нас искат само да слушкаме и изпълняваме….”и можете да го продължите в този дух докъдето искате. Чакайте малко. Кое по-точно е Европата? Онея в Брюксел и Стразбург, предполагам ще е отговорът. Ами нали “онея” сме всички ние, които сме изпратили с избори наши хора там да ни представляват. И да приказват, когато се налага, да възразяват, ако не са съгласни с нещо и да предлагат по-добри неща. Непрекъснато из мрежата се въртят къде остри къде по-меки изявления на евродепутати от най-различни  страни. Но  нито веднъж, нито един от вас, сънародници мои, които познавам,  не е публикувал паметно изявление на българин. Замисляли ли сте за това? България е равноправен член в края на краищата и си има правото на глас. Доживяхме да се заговори за “Европа на различни скорости”, че да се възмутят най-вече еврофобите, което е още едно противоречие и за него нямам обяснение. А кой е виновен за това? Ние сами, разбира се. Влязохме доброволно в съюза, никой не ни е карал насила. Имаме всички шансове да развием онова, което е важно за нас. Ако не успеем, никой няма да ни е крив. Не само че нищо страшно не е произтекло от това, ами даже напротив – добро произтече. Смело предполагам, че децата на повечето “спасители” на ЕС учат някъде из европейските университети като се ползват от преференциално ниските такси, самите те се възползват от безвизовите режими и обикалят на воля из континента и това е само бегъл пример. И въпреки това не само в България, но и в други европейски страни се засилват националистическите центробежни сили. “Спасителите” на ЕС  искат да се спасяват поединично, всяка страна сама за себе си. Ключов момент за мен в дебата Макрон/Льо Пен, беше въпросът на новия френски президент към опонентката: – Защо, когато в европарламента имаше заседание на тема сигурност, никой от Вашата голяма група не благоволи да присъства?” А де. Защо, наистина?  Ами ясно е защо. Защото националистите не ги устройва да решават проблемите съвместно. Не искат страните от ЕС да се справят с тероризма заедно. Искат да бъдат контра до доказването на пълната безпомощност на същия този евросъюз. Това им е играта. Да, но светът е какъвто е, и какъвто е днес, всяка отделно взета държава има много по-малко ресурс да се справи със световния тероризъм. Ние сме в състояние на война с терористите и едва ли има някой, който да не го е разбрал. По време на война, държавите се обединяват, а не се разединяват. ЕС има нужда от реформи да, не от “спасение” обаче. Т.нар. “спасение”, което му готвят, е пагубно за него. Определих избирането на проевропейски настроения Еманюел Макрон за президент като чист озон за Европа и дано успее да се насити достатъчно с него, за да се реформира преди някой да я “спаси”. Отчаяно нужно е да се проумее у нас обаче , че не някаква имагинерна вражеска, бюрократична структура заставя някого да прави каквото и да било, а участваме всички ние и просто има правила, които трябва да се спазват. Че  промяната на тези правила, ако не са добри, е възможна само и единствено с дебат, и който не е готов за такъв дебат, или няма качества, или го мързи, няма място в европарламента или еврокомисията. На “прорицателите”, които предвкусват с наслада един разглобен ЕС  мога само да кажа, че точно днес и точно в този ни свят, резултатът от един разпад е във висша степен непредвидим, и може да им се отрази по начин, който никак ама никак няма да им  хареса. Нещата са свързани действително така, че  ако пеперудка в Буркина Фасо размаха неправилно крилца,  това може да предизвика торнадо в Люксембург.

П.П. Все пак може и да попаднете на запис с изявление на  български евродепутат, който има конкретна позиция по проблем. Изпратете ми го. Нали ще председателстваме ЕС на всичко отгоре? Ще ми бъде интересно да го видя.

Благодаря, доц.д-р Руске! Или как плахите селски въстания срещу грамотността преляха в гражданска война.

Медитирам над sms от мой ученик и се чудя какво да направя. Дълго се чудя и почти се колебая. Инстинктът ми е да му кажа следващият път като се видим “Миличък, умолявам те да делиш частицата за отрицание “не” от глагола, защото съм ти симпатична и искаш да ме радваш. Не за друго. Напиши ми “не мога”, златният ми, а не “немога”. Знам, че винаги така го пишеш и не намираш за нужно да си променяш навиците заради мен точно, но го мисли като един малък граматичен подарък. Нищожно усилие, нали?”. Трезвомислещата ми половина обаче дърпа импулса за ръкава.”Биляно! Ти му преподаваш английски език. Какво те интересува какъв му е българският? Какъвто ще да бъде. Ще го обидиш. Ще го приеме за нахлуване в личното пространство и нямаш право да му го причиняваш! “. Така и не го коригирах, признавам си. Изтезавайте ме, трепете ме – не посмях. Направо “непосмях”. Парен каша духа. Толкова проблеми си имам и без това с “личните пространства на учениците си”, че понякога ми иде да си изям дипломата. За какво ми е изобщо това, че преливам от научни факти и полезна информация? А съм излязла от коловоза на английските неправилни глаголи, за да им разкажа за Лувъра, а съм ги обидила. Той един друг мой ученик почти ми се обиди. Не знаел какво  е Лувър, не бил чувал за него, и него ако сме го питали, изобщо не искал и да го знае, какво сме му го занавирали в носа. На к’ви се праим?  Всяка допълнителна информация ги вади от равновесие тези нежни създания, наранява  и разстройва, а после директорката ми вади душата заради садизма, който упражнявам. Е, да, има 1-2 деца, на които им е интересно, но те не представляват електорално мнозинство.

Защо тогава се възмутихме и огорчихме от факта, че група удобни български учени, тактично  се опитват да спестят неудобството от тая тежка книжовна норма? От този анахроничен архаизъм, който смущава сънищата вкупом на ученика, на учителя му, на инспектора и Сакън! на държавния чиновник. Ето какво четем в брой  5855 (89) от 19 Април 2017 на в-к “Сега”: “Провежда се изследване за нагласите на обществото към съвременния книжовен език. В изследването участват няколко институции, координирани от Института по български език към БАН. На база резултатите от изследването ще се вземат мерки и теглилки за езика, има вероятност да се ампутира пълният член от книжовната норма, както и да се опрости като цяло правописанието, защото народът се измъчва.

доц.д-р Руска Станчева:

Искаме да видим дали не е настъпило време за промяна в някои пунктове от граматичните норми и това да бъде отразено своевременно в правописния речник.

Необходимо е да се предприемат действия, така че българите да получат идентификация за грамотност, което би довело до положителна нагласа към езика. Ние самите да имаме такава нагласа, че езикът ни във вида, в който е, да нее само удобен и бърз за употреба, а да ни дава представа за това кои сме били, какви сме в момента и какви ще бъдем. Очакваме а установим, че в момента има два кода. Единият е устният код, която служи за бърза ежедневна комуникация, а другият е официалният, писменият. Целта е да намерим доказателства дали е нужно двете форми да се доближат. Като пример може да се даде учтивата форма. Много хора се придържат към това правило и ако се докаже, че е приемливо (кое??? – б.р.), то може да бъде граматически изменено. Това не е опростяване, защото би облекчило комуникацията. Хората няма да си мислят непрекъснато дали се изказват правилно или не…”

И още има:”До момента сме направили изследване на фокус групи с различен социален статус – между учещи, специалисти, които работят ежедневно с езика, служители на държавната администрация, както и всякакви хора, които професионално не са обвързани с езика. Въз основа на това имаме въпроси относно членуването, учтивата форма, ходимЕ, четемЕ, кой-кого формите, свой-негов и други. Няма човек, който да не прави грешки с пълен и кратък член, включително и професионалистите. Между нас, езиковедите, има спорове дали трябва да остане това правило, или пък да се предприемат някакви промени.”

Доц. д-р Руске, светице наша! Крайно време беше! То нашето език като език ли е? Мъка голяма. Още помня един мой преподавател по английски език от университета, който казваше.:”Ми то другите аналитични езици си имат множествено число като слънце. А при нас? Казваме “крак” – “крака”, “рак – раци” и “вълк-вълци”. Обаче. “влак-влакоВЕ”, а не “влаци” и защо не е “крак-краци”? А? Защо? Представете си, че сте чужденец и учите български език – никаква логика, нищо, на което да се опрете. Всяко съществително си има свое множествено число. Иди го запомни!”. Иронизираше, разбира се, и то навреме, но едва ли самият той е подозирал, че ще дойде време, в което тегобата на българския език, ще дойде непосилна на автентичните носители на същия този език. Малките селски въстания срещу книжовната норма, започнаха тихо преди няколко години с протестите срещу безславния, клет пълен член. “За какво ни е?” сбърчиха умислено  мъдри чела кфн-тата и дфн-тата.”И без това 80% от българите не могат да го ползват по предназначение.” (б.а. кое му е трудното да определиш подлога/ЪТ в едно изречение, на който му отива да го премениш с пълен член, и досега не мога да си обясня. Толкова ли е непосилно да пробваш? Ако му схожда предлог отпред, значи пълен член му е много и иска кратък “на учителя” “пред учителя”. Но! “учителят удари шамар на ученика”. Не “на ученикът”). Значи ще го скопим този и без това неприличен член, за да не травмира излишно ползващите и без това инквизиторския ни език. После интифата “кой” и “кого”. “А, те всички казват “на кой каза?” значи нямат нужда от “кого”. Да отпада, да ни се маха от главите, че и без това си имаме куп синтактични проблеми”. Да де, ама синтаксисът без “кой” и “кого” хич не върви. С риск да вбеся перфекционистите, всеобщата заблуда е, че правописът на думите съставлява 100% от грамотността. Това е една наистина дълбока заблуда. Истинската, трагична неграмотност е синтактичната. От нея ми се отключва вертигото и ми прилошава. Окото ми не мигва, ако някой напише “оцелих” или “oмилостивявам”. Направо ме бройте оцелена и oмилостивена. Невъзможността или нежеланието да подредиш смислено изречение е онова, което ме отчайва. “Немога” и “Неискам” също прилежат към това. Но стиска ли ни да го кажем на учениците си? В края на краищата те чрез делегираните бюджети и таксите за частните училища командват парада. Те колят и те бесят – каквото напишат – това ще е. Те са и бъдещите държавни чиновници.

Впрочем, тъй като доколкото разбирам е обявена война на грамотността съвсем сериозно и официално, може би е въпрос на много малко време неграмотността да бъде узаконена. Пардон! “Озаконена”. Може и президентски указ да поискат даже. Или да мине на парламентарно четене и да изскочи от другия край като закон. Не желая да си представя как ще изглежда  публикацията в Държавен вестник. Впрочем защо не? И без това трябва да свикваме вече. Я да видим.  Резюмирам най-често срещаните говорни и правописни грешки и ги легализирам така:

– няма пълен и кратък член. Даже изобщо няма член, че неудобно някак си да го споменаваме. Кой каквото иска да пише и ако ще да изглежда асексуален даже. И без това е модерно.

– частицата за отрицание се слива веднъж завинаги в брачен съюз с глагола. Няма да я отделяме и да ги развеждаме. Без това сме негативисти по манталитет.

– дилемата “кой” и “кого” изчезва в небитието: “кой” убива “кого” на дуел.

– “пишеме”, разбира се, както и колкото можем. Ако някой се  заяде, ше ходиме да се саморазправяме с него.

– редукцията на “о” в “у” е изживяла времето си. В тренда е редукцията на “у” в “о”. Омислих ли ви? Ще свикнете постепенно.

– същото е с обеззвучаването на “з” в “с”, на “д” в “т” и на “б” в “п”. Сега е обратното. Не сте прозди, нали? Зтоплихте.

– пунктОацията е страшно натоварваща. Запетайките са безсмислени, то и без това подчинение изречения никой вече не пише. (б.а. нали кой уби кого, помните)

– така убиха и “който и която”. Остана само “където”. “Където” не могат да го убият. Най-много да го удавят или подпалят, но засега  изчакват. “Онзи, където…” остава все още несъкрушим.

– и  “което” оцеля. Обаче само в изречението “Благодаря за което”. Не знам (сорка “незнам”) тук къде се поставя запетайка. Може би не се. Запетайките са ненужна фукня.

Както и цялата грамотност всъщност. Какво ще се фукаме толкова, че се изразяваме изтънчено, след като висшите държавни чиновници губят стотици часове от ценното си време, за да проверяват правописа на думите. На какви ще им се правим? Революция и реформа. Само звателният падеж оставете недокоснат, за да мога да кажа:Благодаря, доц. д-р Руске! Ще се срещнем на барикадата. Аз ще съм от другата страна. Когато посмея да кажа на ученик, че частицата за отрицание “не” е разделена с глагола. Предполагам, че разкритието ще срине крехкия му свят, но понякога е наложително да се използва скалпел. Решително и точно, когато му е времето. И това глаголно време ще дойде.