Новата година на дядо

Като бях малка, след коледните веселия и пиршества, родителите ми ме командироваха при баба и дядо. Хващах си рейса в зимния следобед самичка и не след дълго им цъфвах на прага, малко преди свечеряване. Те живееха в друг град, но тогава на никого не правеше впечатление, че 10-годишно хлапе пътува само по междуградските пътища. На мен много ми харесваше, че съм самостоятелна. Баба започваше да се суети щастливо около мен – хем отрупваше масата с пържени банички, току-що опечен кекс с орехи и ошав от сини сливи като ме подканяше да похапна, хем се тревожеше за фигурата ми и тайно ме оглеждаше дали съм достатъчно слабичка, та да не ми се отрази пагубно този прилив на калории. Не за друго ами самата тя уважаваше стройните фигури, а на всичко отгоре дъщеря ѝ и зет ѝ мрънкаха, че им връщала кръгло дете, а те ѝ били дали относително продълговато. Като преценеше, че съм достатъчно продълговата и мога да понеса още храна, се успокояваше. После дядо ми правеше от великолепното си турско кафенце и отивах да си приказвам с него в кабинета му за световна политика и стари исторически вражди от сорта на конкуренцията между Моцарт и Салиери. Нова година за заето хлапе като мен означаваше 2-3 дни без ангажименти и търкаляне от масата за похапване към едната стая пълна с книги към другата, пълна също така с книги. В новогодишната вечер минавах през специалното място отредено на тортата “Добуш”, която трябваше хем хубаво да е напои с крема, хем да е хладна без да е ледена. Наглеждах тортата, отмъквах си по 1-2 от любимите кайсиеви целувки – специалитет на баба – каквито не хапнах никога и никъде повече. Тя единствена ги правеше. После четях докато стане време за вечеря. Приказвахме си тримата. А в 8 часа точно дядо си лягаше. Всеки път го молех да остане и да посрещне Нова година с нас с баба. Той все ми намигаше иззад очилата и казваше, че няма заради един ден в годината да си разваля добрите навици. Никога не оставаше. Но аз все го будех. От прозореца на неговата стая се виждаха фойерверките. Тичах точно в полунощ, и го прегръщах през врата. Ухаеше на хубав сапун и кафе. Никога не се сърдеше. “Честита Нова година, деденце” му шепнех на ухото и се залепях на прозореца да гледам фойерверките. “Никога ли не искаш да ти е весело на Нова година. И преди ли беше такъв?” питах го без да се обръщам. “На мен ми е весело винаги. Защо трябва да е различно на Нова година? Защото така са казали, че трябва? ” отговаряше ми добродушно, прозяваше се, пускаше си класическа музика по радиото и се унасяше отново. Аз се връщах при баба, да си празнуваме и танцуваме. Дълго време не разбирах дядо, но доста преди да стана напълно зрял човек вече бях проумяла, че има хора, за които официалният празник е просто ден като всички други в годината и въпреки че не са склонни да вдигат къщата на главата си от необуздано веселие на този конкретен ден, просто защото някой го е посочил за празник, това не ги прави нито скучни, нито затворени нито неприятни хора. Дядо и неговата “странна” спокойна Нова година, със следобедното кафе, както и сутрешните кайсиеви целувки на баба бяха прекрасни. Просто прекрасни. Всеки път, когато съм се насилвала да се чувствам празнично, но ми е било трудно, съм се сещала за него и неуютното ми ъгълче се озаряваше от неговите ведрина и спокойствие. Честита Нова година на весело беснеещите и на кротко лягащите си да спят.

Advertisements

Мама

bilyanka-s-mama-koenigstein

Мама и досега не вярва като ѝ кажа, че ако имах възможност да си избирам родители, пак щях да си избера нея и баща ми. Струва ѝ се прекалено хубаво, за да е истина. А иначе е способна да повярва и в най-невероятните неща на света. И те накрая да се окажат напълно реални, което е толкова успокоително.

Няма признание на тоя свят, което да я възмути и ужаси, стига то да е истината. И всеки може да очаква да чуе от нея точно това, което си мисли.

Няма нещо у някого, което да не се опита да разбере и да приеме, колкото и да е чуждо на мирогледа ѝ. Тя знае, че светът е шарен, че всички сме различни (включително дъщеря ѝ) и това ни е най-хубавото.

Не познавам друг човек, който се появява точно във времето и мястото на пълното ти отчаяние и така жизнерадостно намигва “Почакай да видиш утрето де, то може да се окаже интересно”, че го превръща в отчаяна надежда. Не познавам жена, която сама себе си намира за толкова слаба, а притежава безкрайна сила и смелост. Не познавам друга жена, която може да те изненадва непрекъснато и на закуска и на вечеря. Такава жена е, че ако няма на хоризонта трудни върхове за покоряване, сама ще си ги изгради, просто защото лесно постижимото не е интересно и е без всякаква стойност.

Баща ми обичаше да се шегува, че песента “Скалолазка” на Висоцки като да е писана специално за нея. Половината стръмнини в живота си съм ги изкачила благодарение на нея. Половината чудни материални и духовни пътешествия ги дължа на нея. Половината най-интересни житейски беседи в живота ми са минали с нея. Половината моменти, в които съм плувала в безгрижен смях ги дължа на нея.

Не е като да не спорим и да не се караме понякога, но дори и в това има смисъл, а и бързо отминава. Това е майка ми:моята най-добра приятелка, моят гид, всеотдайният ми и неуморим шерп, трезвомислещият ми учител, нравственият ми коректив, суровият ми , но справедлив критик, безжалостният треньор, спасител, опората ми , предизвикателството ми , най-щедрият домакин и душеприказчик на всичките ми приятели.

 

Баба ми за любовта

Баба ми имаше един много интересен израз. Видеше ли ме да се мотая около нея замаяна , все казваше проницателно “Я, някой ти  е седнал “кръстато” на сърцето”.  Сиреч-седи по турски, със скръстени крака, и не ще да се маха. Значи е любов. За нас християните любовта е кръст. А турците седят кръстато един на друг в сърцата си. Любовта си е любов.

Винаги съм се опиянявала от умението и да смесва всякакви символики. Нейният адрес беше света.