Как фейсбук крякането уби жанра на статията

“Ако нещо си струва да бъде свършено, то трябва да се свърши добре”

Британска поговорка

Този текст е тъжен и носталгичен и е за абсолютната  девалвация на  журналистиката. Посвещавам го с много любов на колегите-журналисти от моето поколение, и онези от по-старото, които безкрайно уважавам и не ги изброявам поименно, само за да не пропусна някого. Много от тях продължават да работят възхитително, въпреки обстоятелствата,  като че ли създадени специално за това, да обезценят и моженето и усилията им. От няколко години наблюдавам с мъка подмяната на нещо, което беше действително професионализъм с нещо друго, което си признавам, че и на мен ми е трудно да окачествя с по-възпитано определение от “долнопробно подобие”. И това подобие се налага систематично като новата норма и за съжаление се възприема най-лесно от аудиторията. Рискувам още в началото да вляза във вътрешно противоречие, но ще си го позволя. Пиша този текст от първо лице единствено число, а причината да го започна са всички текстове, писани от първо лице единствено число, които в момента ни пробутват за статии  основно някои сайтове.  Не. Те са точно обратното на статии – това са врекливи и дълги фейсбук статуси, без всякаква информационна стойност и след малко ще обясня защо. Има си и конкретен повод, разбира се. Пръкна се в интернет-пространството и се завъртя лавинообразно текст, който традиционно раздели онлайн-обществото на две – ликуващи и възмутени. Озаглавен е “Празните утроби на българките” и ако трябва да резюмирам есенцията на съдържанието му, то се побира в следните няколко думи: ако една жена не роди до 30-годишна възраст, значи има отклонения от нормата или не може да си намери съпруг. А основният аргумент (да не кажа единственият), който авторът предлага е: “Жена ми роди на 22, аз бях на 25 – това Е нормалното”. Щях да подмина с безразличие бездънната непотребност на този текст, ако не ми направи впечатление как мои уважавани и мислещи приятели го коментират в социалната мрежа с презумпцията, че това е статия. Не, приятели, не е. Това е просто по-дълъг ФБ статус, който придобива чуваемост просто защото е изокан емоционално, радикално и кресливо и се е напъхал в контекста на актуална обществена полемика каквато е демографската криза. Личният опит на господина, писал текста явно е единственият, на който се обляга и ако просто го беше публикувал във ФБ страницата си или в блога, всичко щеше да е наред. (Правя само уговорката, че дори и в този си непретенциозен блог рядко си позволявам просто да “окам” а си правя труда да разгръщам темите във всички възможни аспекти, но да речем, че проблемът си е мой, никой не ме заставя, така съм си избрала). Оттам-нататък в нещото, за което говоря и което извън контекста на социалната мрежа е невъзможно да се определи като жанр – ако нямаше интернет, този текст нямаше да съществува – няма цитиран нито един научен факт, нито мнение на специалист, няма и статистика, няма бекграунд, няма дори литература. И въпреки това се харесва и се чете. Защо? Ето някои от причините. Основната от тях е във внушенията, които коварно се налагат през последните няколко години, че “джурналята са тъпи и корумпирани” и можем да минем без тях. Ще им покажем един вид как се пише. Работила съм във всички възможни видове медиуми: електронни и печатни и до болка познавам спецификата на работата там. Минала съм през всякакви нива и идеално знам за какво говоря. Не, скъпи писачо на фейсбук постове. Твоето отношение към журналистиката е точно като “меракът на чичо Денчо”, безсмъртният герой на Михалаки Георгиев, да размахва клечката пред оркестъра, просто защото от позицията на безпросветното му невежество, това изглежда най-лесно. Изумителното е, че редовата читателска аудитория също би възразила  чичо Денчо да дирижира виенска филхармония, но няма нищо против да чете теб и останалите като теб. Просто така ѝ е по-лесно и разбираемо. Самата аз мога да си обясня  уюта на едностранчивия, предразсъдъчен текст, в който авторът излива личния си опит като мяра за всичко, който поучава и  назидава съмишлениците и заклеймява опонентите. Да де, само че  както казва един мой мъдър приятел “Opinions are like assholes. Everyone has a one¨(мненията са като задниците – всеки си има по едно). Имаш право на своето си лично мнение, само нямаш право да го наречеш статия. За да се осъществи  този жанр авторът изчезва, прибира тлъстото си его и наглото си лично мнение, за да представи темата от колкото се може повече страни.  Ако пък разисква проблем, в който има конфликт между страни, тази статия не може да види бял свят, докато не си кажат мненията и двете страни. Когато започвах работа преди години имах 2 водещи постулата:девизът на Ройтерз “тук от лингвисти правим журналисти” и ” давай всички възможни гледни точки – сиреч това е така, обаче погледнато от друга страна е онака”. Жанрът на статията е създаден с цел да се излезе от новината. След “кой, какво, кога, къде” да кажем още нещо стига да си струва. Да направим прогноза. Да предупредим обществото, че се задава проблем. Да бъдем полезни За Бога! не само като информатори, но и като анализатори. Коментарът е съвсем друг жанр. Там личното мнение се препоръчва, но то пак трябва да стои опряно на фундамент, какъвто са фактите и то не онези факти, които ти харесват на теб, писачо, защото угаждат на мнението ти, а ВСИЧКИ ФАКТИ. Спомням си как само заради един текст съм работила по цяла седмица или месец даже да събирам информация и то без да се занимавам с разследваща журналистика. И не само аз. Просто моето прекрасно поколение работеше така. И това е само малка част от детайлите, които правят тази, за съжаление изчезваща професия, сложна.

Не е новост, че само част от телевизионните журналисти са действително добре платени и така е по цял свят. Но днес пишещите са подложени не само на мизерно заплащане, политически и икономически натиск, ами трябва да търпят унижението, че всеки чичо Денчо с интернет-достъп, може да се присмее на труда им и да тръгне да доказва колко го бива. Съзнавам, че една присмехулна реакция от сорта на  “па едно време кви журналисти имаше” се налага от само себе си. В случая обаче е напълно уместна и няма място за подигравка. Да, имаше и в скоро време ще изчезнат, напълно изместени от толкова харесваните денчовци с огромното его. Мога да проектирам тази тъжна прогноза и извън България. Та самият 45-ти американски президент  дозакла флагманите на свободния американски печат, сред които и “Ню Йорк Таймз”, издание с над 150 годишна история, под претекст че фабрикуват фалшиви новини. Той не само ги отстрани от пресконференциите си, но и прескочи медиумите като излишни и заобщува с електората си в Туитър. По този начин пое  в свои ръце “цялата единствена, изконна и свята истина”, писа се за неин единствен носител и непрекъснато внушава от туитърската си трибуна колко са лоши журналистите и как лъжат, защото понякога цитират анонимни източници. С това не само съзнателно нарушава първата и петата поправка в американската конституция, с които би трябвало да е наясно по-добре от мен. Така той руши единствената власт, която би могла да му бъде  безпристрастен коректив и налага един отчайващ хаос от лични , пристрастни и категорични мнения, които не след дълго мнозинството ще излапа като истина от последна инстанция, най-вече защото е по-лесно. Защото отказът от критично мислене и пълната профанизация не е феномен от последната декада, а  доста по-стар. Така е, драги ми писачо на фейсбук постове. Всяко нещо, което не знаеш как точно се прави, изглежда лесно и от писането за теб по-лесно няма – грамотен си и имаш интернет-достъп. Въпросът е, че дори и да имаш какво да кажеш, ти не можеш да излезеш от личния си опит и егото, защото не знаеш как. И даже не съзнаваш, че не знаеш.  Ти вина нямаш и това е абсолютен факт. Виновни са  уж сериозните информационни сайтове, които ти дават трибуна и учат читателите си, да свикват с невежеството ти.  Да речем, че все повече от това ще предстои и да спрем дотук.

АнтиТРЪМПесанти

donald-trump

Едва ли има на света действащ политик, чиито медиумни изяви да следя така задъхано и детайлно както Доналд Тръмп. Приклещил ми е вниманието  и не го пуска. Да съм му фен – не съм. Той е точно обратното на онова, което уважавам и харесвам в живота, и ако трябва да избирам каква задача да му поверя, не бих му поверила да ми пази колелото на Гребната база и за 5 минути даже. Не за друго, ами сигурно ще врътне 2 кръгчета да го опита, докато върти ще му хрумне да напише нещо в Туитър, ще  пусне волана да забоцка с пръстчета клавиатурата и ще се бухнат и двамата с безценния ми бегач в гребния канал . Аз и с по-малко фокуси почти съм го постигала и затова знам. 45-ият президент Тръмп е най-цитираният от мен човек напоследък. Някои от приятелите ми във Фейсбук вече се оплакват шумно от новата ми обсесия и се опитват да ме накарат да спра да се занимавам с него. Други откровено се забавляват. Тайно подозирам, че има и такива, които  се чешат замислено “абе кой беше тоя Тръмп – някаква риалити звезда май…или политик…или милиардер…или и трите?” и за по-сигурно не се намесват. Това са, естествено, едни щастливи хора. Всякакви сме. Не сме длъжни всички да клечим на детската политическа площадка, на която Доналд, довян ненадейно от куп зависещи и независещи едно от друго обстоятелства, се упражнява в политика. Но каква гледка представляват само тези упражнения! В първата седмица от мандата си Доналдът спря Обамакеър, спря преговорите за Тихоокеанския търговски договор и хукна да строи стената с Мексико. После. Какво имаме с Тръмп в края на втората му седмица? Мексикански президент на транквиланти, шеф на Юбер пред нервна криза и австралийски премиер, който ако все още не си е разхлабил отчаяно вратовръзката, не е теглил една майна и не е седнал да си напише оставката, това се дължи само на висококачествения материал, от който обикновено правят озитата. Пак добре, че успя сръчно и дискретно  да се подмаже на Китай в последния момент (малко след като ги вбеси с десетминутния си разговор с президентката на Тайван. “как можем да им продаваме” казва президентът ” оръжия за милиарди, а на мен да не ми е позволено да приема поздравително обаждане”Китай вече  се мятаха от бяс, но това какво общо има с добрия бъдещ президент? ) , като спря преговорите за тихоокеанския търговски договор.Пу-пу жив и здрав да е, голям пораснал, все така да весели, че много световно напрежение се събра. Да. Събирам пиксел по пиксел изявленията му и не мога да им се наситя. И други го правят. Прегледах доста чужди колекции с президентски съкровища и установих, че е крайно време да започна лична своя. Колегите-колекционери се втренчват в идеология, дискриминация, социопатия, диктатура – все едни такива мрачни неща. Мен ме дърпат семантиката, семиотиката, синтаксиса и най-вече, разбира се ( по обясними причини) войната с журналистиката като цяло и конкретни журналисти в частност.  Но да започна поред.

Първа задача – да обидим целия уморен от политкоретно говорене свят

Най-лесно става като използваме ООН. Какво е организацията  според него? ” просто един клуб, в който хората се събират да си поприказват и да прекарат приятно времето”.

Тръмп за политическото си бъдеще

““You know, I’m, like, a smart person,” he said. “I don’t have to be told the same thing in the same words every single day for the next eight years.”(Знаете, че съм умен човек, начи, та не ми се налага да ми казват едно и също нещо с едни и същи думи всеки ден в идните 8 (б.а.осем!) години”Изящна, оптимистична и многозначителна реплика по повод това, че не ще да се среща често с разузнаването както предшествениците си
Не мога да си представя какво щяхме да правим без Тръмп. Честно. Толкоз шарен и искрящ оптимизъм да иде бадева, нямаше да е справедливо. Ох, просълзих се…Не е случайно, че негови горещи поддръжници вече си имат негов картонен макет у дома в естествен ръст, за да си говорят с него. Джийн Хюбър вече се похвали в телевизионно интервю (пред фейк нюз разбира се-в случая CNN) , че разполага с такъв.”Обичам Ви, г-н президент, Вие ме научихте на всичко”

Тръмп за обвиненията, че Русия  е дискредитирала противничката му в негова полза:

“Може бе. Може да е Русия. А може да е Китай. Пък може и да е някакъв пич от къщата си в Ню Джързи”.
Като е прав е прав. Всичко може да е . Ама така си е…

Тръмп за пресата
Просто Fake. Кратко и ясно. Фалшиви новини.
Тръмп за КПД-то си

” Не мисля, че изобщо е имало  все още неизбран президент, който за такова кратко време да е свършил това, които ние направихме.” (б.а. поради сложната двустепенна система за гласуване в САЩ, въпреки че изборите бяха на 8 ноември, специалната избирателна комисия гласува за него месец по-късно-той визира периода ноември-декември 2016) -капацитетът му за действие вече го забелязахме и отбелязахме.

Тръмп за изтичането на разобличаваща го информация
“Лийковете са истински, но новините са фалшиви.”Не познавам човек, който до момента да е декодирал това енигматично изявление.
Тръмп за войната с наркотиците
“Дрогата стана по-евтина от бонбони. Ние не можем да допускаме това повече” (Така поставено звучи все едно ще наложи  държавно регулиране на цените. А може би всъщност иска да каже, че ще ликвидира наркотиците. Кой може да знае? )
Тръмп за канцеларията си
“Това ще бъде най-великият кабинет изобщо в американската история”. Никой, разбира се, не очаква нещо по-малко.
Тръмп за ядрената политика
“Русия е ядрена държава. И САЩ сме ядрена държава. Не ми е разрешено да ви кажа какво обсъждаме, но пък мога да спомена онова, което и без това ще  намерите  в някои елементарни книги. Ядреният холокост ще бъде нещо несравнимо с нищо друго на света.
Тръмп се кара на журналист
“Ето чухте ли? Чухте ли? Той излъга! Обеща да зададе прост въпрос, а това е един сложен въпрос. Седни си!”
Тръмп отрича да се кара на журналисти
“И утре хората ще кажат “Тръмп пак е крещял и навиквал журналистите. Аз не ви крещя и навиквам. Просто казвам, че сте нечестни хора”
Тръмп за геополитиката

” Чакайте малко. Не съм длъжен да ви казвам какво ще правя в Северна Корея. И не съм длъжен да ви казвам какво ще правя с Иран. Знаете ли защо? Защото те не трябва да знаят. И накрая, момчета, ще се уморите да задавате тоя въпрос. Затова като ме питате какво смятам да правя с руския кораб (б. моя – мярнал се край източните брегове на САЩ тези дни доколкото разбирам) , аз няма да ви кажа. Да се надяваме, че няма да се наложи да правя нещо, но няма да ви кажа.”

Тръмп като пророк

“Видяхте ли снощи по телевизията (Fox news) какво стана в Швеция? Можете ли да си представите? От всички страни на света спокойната страна Швеция. Като ви говоря за сигурност, знам какво приказвам”. По стечение на обстоятелствата точно предната вечер в Швеция събитията са следните: на участник в риалити-шоу не му се включва микрофона, полицията преследва пиян шофьор, и служител е пострадал при трудова злополука. Светът пощурява дежурната шведска администраторка в Туитър “КАКВО СТАВА ПРИ ВАС? ТРЪМП КАЗА, ЧЕ Е КОШМАР”.И докато тя мига объркано, започват безредици в имигрантското предградие Ринкеби (на следващата вечер), а шведският премиер се оправдава в официално изявление, че “Швеция, не че си няма проблеми, но е една приятелска и добре развита страна.

To be contunied…

( Вярвам ще разберете защо мъжът ми описа новата си кола по следния начин:”Цялата е в лампички и копчета. Няма климатик. Електрически задни стъкла няма. CD даже няма, ама святка, мига и блещи. И може през святкащото табло да се приказва по телефон. идеално се чува. Като рупор е. Нищо си няма иначе, обаче лови окото и ухото и не ги пуска. Кръстих я Дъ Доналд”. И сега кодовото е”Хайде, ех, да се повозим с Доналд”)

“Линкълн”

LINCOLN

“Four score and seven years ago our fathers brought forth on this continent, a new nation, conceived in Liberty, and dedicated to the proposition that all men are created equal.

Now we are engaged in a great civil war, testing whether that nation, or any nation so conceived and so dedicated, can long endure. We are met on a great battle-field of that war. We have come to dedicate a portion of that field, as a final resting place for those who here gave their lives that that nation might live. It is altogether fitting and proper that we should do this.

But, in a larger sense, we can not dedicate — we can not consecrate — we can not hallow — this ground. The brave men, living and dead, who struggled here, have consecrated it, far above our poor power to add or detract. The world will little note, nor long remember what we say here, but it can never forget what they did here. It is for us the living, rather, to be dedicated here to the unfinished work which they who fought here have thus far so nobly advanced. It is rather for us to be here dedicated to the great task remaining before us — that from these honored dead we take increased devotion to that cause for which they gave the last full measure of devotion — that we here highly resolve that these dead shall not have died in vain — that this nation, under God, shall have a new birth of freedom — and that government of the people, by the people, for the people, shall not perish from the earth.”

Abraham Lincoln (The Gettysburg address, последното познато копие на речта, писано от Ейбрахам Линкълн, и изложено в “Стаята на Линкълн” в Белия дом.
November 19, 1863

Линкълн: ” Общото схващане на Евклид е това. Неща, които са равни на едни и същи  неща, са равни и помежду си. Това е правило за математическа причина и е вярно, защото работи – винаги е било така и винаги ще бъде. В своята книга Евклид казва, че това е доказателство само по себе си. Виждате, че дори в книга за законите на механиката на 2 хиляди години, е истина сама по себе си, че нещата, които са равни на едни и същи неща, са равни и помежду си”. (“Линкълн”2013, режисьор Стивън Спилбърг)

Поради невъзможността да не опиша впечатлението си от този забележителен филм…

Когато най-холувудският режисьор реши да направи нехоливудски филм, обикновено го прави повече от добре. “Линкълн”(2013) е един от не особено високо оценените от публиката филми на Спилбърг, но за мен е шедьовър и образец за историческа творба по ред причини. Едно че, ако щете, само изпълненията на Даниъл Дей Люис, Сали Фийлд и Томи Лий Джоунз ми стигат, за да го определя така. Да не говорим, че Люис излъчва трансцедентална, повече от стряскаща прилика с Линкълн, и същият извънземен вид, макар че липсват  няколко сантиметра ръст за да достигне до забележителните за времето си метър и 93 на президента. През цялото време имах ирационалното усещане, че първият републиканец в историята, избран да управлява САЩ, се е движил и е говорил точно така. Явно моята представа съвпада напълно с тази на режисьора. Британският актьор, който първоначално отхвърля предложението, разказва по-късно за героя си “Никога не съм усещал такава дълбочина на любовта към човешко същество, което никога не съм срещал. Това е влиянието на Линкълн върху хората, които го откриват и се надявам той да остане с мен завинаги”. Има и много други неща, разбира се, заради които не можеш да се отървеш от чувството, че си в самата история и участниците  ти разказват лично на теб. Сдържан е, психолигически е, героите са многоцветни, и най-вече това, на което вярвам напълно е, че в онези времена държавниците (поне там) наистина са пренебрегвали себе си, в името на онова, което намират добро за страната и малките и големи победи са били повод за искрена радост. Има един забележителен момент, в който негърка го пита как ги възприема тях, цветнокожите, след като така се бори за правата им. Без всякакъв патос и лицемерие той обяснява колко простичко стоят за него нещата. Блажена епоха, преди появата на ПР-ите. Предполагам знаете как завършва историята. Линкълн е убит месец след началото на 2-ия си мандат. от актьор,тогавашна театрална звезда, и защитник на робството (!?). Един велик държавник пада без време, точно когато е превел умело страната през най-трагичните години от историята ѝ, когато изборът е робство или война, срещу вятъра и между шрапнелите, пряко всички обстоятелства. Точно като Даниъл Дей Люис изпитах невероятна любов към един американски президент, който не е част от историята на страната ми и на финала, признавам си, се разплаках . Във всички исторически епохи е било най-лесно да си човек, който през живота си не е поемал отговорност за други освен себе си, камо ли за народ. И по тази причина много често точно такива хора са съдели и отсъждали с лекота. Например смърт.

Гледам стари филми по Нова година

 

 

Моментът, в който ти се струва грехота да не благословиш ръчиците, качили всички филми на Бунюел и Ноел Кауърд в youtube. Благословени да са! След неколкодневно маратонско съграждащо удоволствие си припомних че:
– е имало блажени времена, в които на вампирите е било забранено да издават многотомни дневници, защото не са чак пък толкоз важни и интересни и нямат кой знае какво за разказване.
-че мъжете и жените е имало за какво да си приказват и да се обичат без особена причина, и че да ги слушаш и съпреживяваш с тях носи наслада
-че никой не е чувствал нужда да изхаби кинолента, за да да се бори за академична награда , показвайки как противни шаферки, облечени в кошмарни рокли повръщат в тоалетните на хотелските си стаи, защото това просто не е нито смешно нито забавно, ами си е дип отблъскващо.
– че можеш да покажеш Мексико и да развълнуваш с това, без да тъпчеш в сценария американски туристи, които  спипват разстройство от храната и това да ти е половината от фабулата
– че хората са уязвими и никаква генна киномутация Х и никакви матрици не могат да те заблудят, че това не е така. А няма и причина за това
– че жените с малки гърди са стройни, красиви, и могат да бъдат очарователни с бръчиците по челата си, когато се замислят или влюбят. Защото умеят  и двете неща, и няма ботокс, който да им попречи.
– че е имало щастливи времена, в които Люк Бесон е бил прекалено невръстен, за да продаде френското кино на Холивуд, а с него да оттече и цялото европейско.
Като цяло е щастие да имаш сродни души по света, които усещат света като теб  и ползват технологиите, за да запазят онзи, стария свят, в случай че някой иска да надникне в него. Докато искат да надникват все ще има надежда.

Какъв човек. Леле, какъв човек!

Смело можем да обобщим: светът си намери своя “Костов” в лицето на Русия. Тоест онзи безценен кадър, който винаги за всичко е виновен. Ако съм на Вл.Вл., ше се будя по тъмно всяка заран и търкайки залепени очички ше тичам към компютъра, за да установя в какъв още вероломен заговор срещу човечеството са ме обвинили от първа страница на вестниците (това че най-честото обвинение към самия Вл.Вл. е, че е изкупил шефовете на всички авторитетни издания. изобщо не е причина той да не се изненадва какви ги е сътворил, докато не е внимавал, или пък докато е спял – вътрешните противоречия на некои индивидууми не съм ги измислила аз). Я сега да видим какво точно имаме под ръка:
– Значи Тръмп, разбира се, е момчето на Путин, а ФСБ успя да накара цяла Америка да го избере
-Днес стана ясно още, че Русия е бръкнала в контакта с “брекзита”
– Това е само защото в деня на брекзита машината за сняг, който руснаците пращат в Саудитска Арабия, се е развалила, и им е останало малко повече време за нестандартни пакости.
– Специално и само за да угодят на Русия, италианците си покриха всички голи статуи в музеите, като посрещнаха иранския президент.
– А той, иранският президент, всички знаем, става с оня крак от леглото, с който Вл.Вл. му нареди да стане, и като киха гледа да се обръща към саудитците, за да им заледи снега, осигурен както вече стана ясно от Русия.
-Когато руската мечка се събуди от зимен сън и застане край потока да похапне сьомга, норвежките рибари започват верижна гладна стачка, а Исландия обявява нова рибна война на Англия.
-Това, което не знаете е, че Марин льо Пен и партията ѝ ядат само и единствено от ръката на Вл.Вл. Те са ящнички, а той щедър. Впрочем не е да не го знаете, но сте го забравили. Беше преди няколко месеца, когато се изясни, а оттогава толкова много неща взеха, че станаха.
– Асад очевидно спи на червена възглавница, с извезани чук и сърп в левия горен край и петолъчка в десния долен. Само по този начин може да върколяса и да сдъвче поданиците си, под претекст, че ги защитава от джихадистите, без някой да го усети.
-Пред руското хакерско тийнейджърство и NSA и CIA са напълно безпомощни, щото малолетни, нали? Трябва да се защитават правата на децата. Ако бяха австралийските спецслужби, щяха да им забършат по един зад врата на въпросните калпазани и да им вземат десерта, компютъра и излизането за един месец, без да признаят, че изобщо етимологията на думата “права” съществува.
-Май излиза, че само на Австралия Русия не ѝ е крива за нищо. То на австралийците даже Нова Зеландия копче не може да им каже, па камо ли Вл. Вл.
Та ако съм на Путин ше се пръскам от самодоволство във всеки един произволен ден от годината и то напълно основателно. Какъв прелестен световен хаос и за всичко е виновен той. Хич не съм безкритична ни към Великата и необятната, ни към ръководителя ѝ, но всичко вече е толкова абсурдно, че ме наляга истеричен смях. Смешно е да. Повече от смешно. Нелепо е. За ПР като този, човек трябва да почерпи целия свят. Имам подозрение, което ме притеснява напълно сериозно обаче. И то е, че  на Вл.Вл.един ден ще му писне да се снима гол до кръста на кон, с грамадна щука или пушка, ше облече жилетка, ще сложи очила, ще се запише в хора на ветераните от КГБ или ще започне да плете дантели. Този ден неминуемо ще дойде, ще ни завари неподготвени, и тогава най-свирепите му днешни критици ще ревнат най-силно в негова защита, само да не кажат после, че не съм ги предупредила.

(Б.а.Освен резкият пристъп на ирония  у авторката, който е напълно автентичен, нито един от гореспоменатите факти не е достоверен и не бива да  се ползва като новинарски източник).

Крайно обидният расизъм на “антирасистите”

I hate snow

Чудех се разсеяно тези дни къде ли ми е африканската гривна от черупка на водна костенурка. Скъп спомен от детството и семпла, но прилична изработка. Отдавна престанах да я нося от страх, че природозащитниците могат да ме набият някой ден заради нея. Ако я разпознаят на ръката ми, разбира се, което като ги знам какви са, не е много сигурно. Преди да я  огрее слънцето, прилича на скъпа пластмаса, или някаква смола.  Само светлината разкрива колко фина и гъвкава е пластината и как са прозирни светлите петна на окраската.  Виж, сребърния пръстен с южноафрикански аметист си го нося. В случай че някой реши  да го краде, бързам да обясня, че в него няма нищо специално. Среброто  е за около 80 стотинки, изработката струва 20-на лева, а самият аметист е подобен на милионите, които се търкалят из индийските магазини и струват по левче всеки. За мен е ценен, защото мама ми донесе камъка от Мозамбик, но тази история няма как да се продаде. Имах и яркосиня велурена индийска чанта. Тя “танцува” на рамото ми само едно лято. После се разпра на няколко места, не само по шевовете, и я изхвърлих.  Нищо лошо обаче не искам да кажа за индийците. Нито за африканците. И за крадците нищо лошо не казвам. Не искам никого да обиждам. Освен псевдоправозащитниците. Тях мога да ги обиждам неуморно от зори до мрак. И два пъти повече през уикенда.  Събирам си на едно място етноартефактите от чуждите култури да им се порадвам преди да стане невъзможно да ги нося на обществено място. Защото се оказа, че е расистко. Да, точно това написах. Расистко. А си мислех, че познавам всички коварни уловки  на мултикултурализма. Ако преди месец някой ми беше казал, че е дискриминативно да се докараш в китайска коприна, да си намотаеш около врата мънистени гердани а ла кажуните от Ню  Орлийнз, да нахлузиш еспадрили, да разпериш испанско ветрило или да се натъпчеш със спагети за вечеря, щях да позвъня да дойдат да го освидетелстват. Сега съм на път да поискам да командировам един батальон експерти да удостоверят психическото здраве на една възголямшка част от света. Същият този свят по моему е изчаткал централно на тема мултикултурализъм. Лично аз в тази тема от известно време насам стъпвам като в паници. Доскоро си мислех, че е една чудно хубава работа- шарена, писана, с мъниста нанизана. Никога не съм отдавала значение на това дали приятел или съсед си е наредил икони  у дома, дали кади ароматни билки над главата на усмихнатия Буда или си е опнал молитвено килимче в гостната. От Истанбул си донесох за спомен керамична рибка с прикачено всевиждащо око – да пази и да носи късмет.  Купих си я от двора на църквата “Света София” (“Агия София” “Ая София”) която, знаете е превърната в музей. Нищо против нямам и сега    да вечерям с познат зороастриец, стига  след вечерята да не ме замъкне да танцуваме около Агни в странно одеяние. Като цяло съм склонна да пуша лулата на мира с целия свят с всичките му етноси, цветове и вероизповедания. И да нося традиционните им етномотиви. Единствено нещо, което носи десена на леопардова кожа не бих заметнала през рамо, защото ще ми напомня за кръвожадния угандийски диктатор Иди Амин Дада.  300 000 души избити по време на неговото управление – извинявам се на кръвожданите диктатори, но за тях нищо добро не мога да напиша.  Крал Леополд II е белгиец. По негово време пък в Конго са убити милион и половина души. От друга страна  обаче, белгийски шоколад  продължавам да ям, пия и белгийска бира, и те никак не ми напомнят за крал Леополд. Значи е нещо в самия леопард. Не му харесвам шарките на подсъзнателно ниво. На съзнателно ниво обаче, регистрирам  една непоследователност от моя страна, която ме кара да  си имам и аз своите когнитивни ограничения по темата за мултикултурализма.  Обръчът ми на познание например не само се сви, но се и пропука,  когато разбрах наскоро, че Калифорния е първият щат, който забранява със закон университетски и гимназиални отбори да се наричат “Redskins” (“Червенокожи”). Отнема им се правото и на червенокож талисман. Наранявали били чувствата на коренните жители на континента. Ако имаше нещо, с което белите англосаксонци, наречени на галено янки, да са поднесли своето извинение с реверанс  към непокорните, горди индианци, беше това пусто “redskins” в имената на отборите. Как изведнъж това се оказа обидно, ще си остане една вечна загадка за мен. Престижните-американски-университетски- футболни – отбори! Благородните- силни- диви -червенокожи племена!

“Rednecks” (селяците”) обаче все още не е забранена. Доколкото съдя по идиотските закони, които приемат отвъд океана, би трябвало думата да си е съвсем легална.

А после научих, че “Victoria Secrets” са под обществена канонада, заради това, в което са докарали модела Карли Клос. А то е: велурени бикини, бижута с тюркоази и корона от бойни пера дълга до земята. Короната имала “духовно и церемониално” значение и само определени хора от племето можели да я носят. А като цяло костюмът бил крайно обиден. Бойната корона в случая е нещо като моите леопардови петна-бих ги забранила и двете само защото са просташки, и да не забравяме, че все някъде в Африка, леопардът е тотем и духовен символ на някое племе. А на Запад ги носят и като бельо. И тук обръчът ми се спраска. Моята непоследователност е нищо в сравнение с тази на световния толеранс на социалните адвокати към мултикултурализма. Може и да стъпвам в паници, но кресливите правозащитници се опитват да настъпят яйчена черупка без да я строшат. Няма как да стане. Оплетени в невъзможните си, безумни  норми, според които всеки, който отказва да ги спазва е дамгосан като расист, те изпадат в най-расистката риторика. Според нея, само африканките могат да полюшват на ушите си огромни телени обици, на които могат да увиснат два лемура,  само ескимосите могат да носят рошави ботуши и кожухчета ( и въобще да се обличат дебело) и само японките да си веят с ветрило. Поантата в новата обществена дискусия на тема расизъм може да се синтезира с няколко думи: не се прави на черен, ако си бял, нито на жълт, червен и зелен, и не си присвоявай етноелементите на чужди етноси, за да не ги обидиш. Е, няма как да стане. Ще си нося японски джинси, стига да намеря(оказа се, че точно такава фирма възражда автентичните работнически гащи както ги е замислил Леви Строс – моля да ме извините отвъд океана), памучните тениски (все някой цветнокож е помагал да събират памука за тях) , индийските басмени рокли (идеални за горещите дни) и ленените костюми (там не съм сигурна кой точно етнос обиждам, но ще продължавам  да го обиждам- ленът ми е любимата материя). Все някой някъде нещо е произвел и го продава. От това живее. А някой друг го яде или облича. Чист расизъм е да отнемеш на производителя това право, но правозащитниците никога не са се отличавали с особено бистра логика.

Наскоро гледах по телевизията търг на антики във Великобритания. Продаваха щит и копие на незнаен австралийски абориген от 19-ти  век-нищо и половина като изработка, но все пак артефакт. Справедливо го оцениха на 200 паунда. Австралийски купувачи се биха като лъвове, за да си го приберат в родината. Докараха цената до 40 000 паунда и си го прибраха. Едва ли наследниците на онзи анонимен воин са го откупили. Просто за щастие в “Down under” най-вероятно и през ум не им минава, че в другия край на света, прогресивният авангард ще ги дамгоса като расисти. А ако случайно им мине-няма да се притеснят особено.

Питам се дали да не се омотая в китайска коприна, да обуя холандско сабо, да си сложа африканската костенурчена гривна, да заема от австралийците онова копие за малко и да го размахам протестно пред ТВ камери срещу повсеместното световно изчаткване на тема расизъм. Искам едно хубаво да ги обидя всички общественици-откачалки. Въоръжена с копие едва ли ще посмеят да ме набият, а и щит има на разположение за всеки случай. Широко ми е около врата на мен. Чух наскоро, че са открили вода на Плутон. Винаги мога да се преселя там. В случай, че  ме намерят, знам къде спира автобуса за мъглявината Андромеда. Все ще им е по-подредено и ясно в съзнанието на  съществата, които  я населяват. Просто няма как да не е.

Голямото обществено кърмене

breastfeeding

(Снимката е регистрирала “протестно” кърмене в САЩ точно преди година. Поводът  е идентичен с българския. Охраната в мол скастря Лиза Гарет, която настоява да нахрани детето си пред очите на всички посетители. В резултат тя завежда дело)

Добре ни накърмиха тези дни. С рекламна разходка из “Мола” като бонус. Вързаха ни добре на високите бебешки столчета, сервираха ни  ни сочен питателен  скандал,  включиха ни телевизорите и ни оставиха да живеем с него дни наред. Или поне онази част от нас, която честичко навестява Мрежата. Поводът е от типа “тук ли си-там стой”. Жена поведе война с държавата, която и отказвала правото “да кърми детето си в Мол”. Тоест не изобщо да го кърми на територията на мола.  ами да го прави пред очите на останалите посетители. Обикновено  по-малко му трябва на обществото да се раздели на две и да започне дигитална интифада. Случаят сам по себе си щеше да бъде крайно безинтересен, ако не беше христоматиен. Пример за това как същият онзи социум не си дава сметка как налива с пристрастията си в частен интерес, който няма никаква допирна точка с обществения. В случая държавата е направила каквото е могла в интерес на частното кърмене. Има места, предназначени за това и правила. Може да не са кой знае какво, но вършат работа. Какъв е личният интерес на жената да сезира Българския хелзински комитет мога само да гадая. Предполагам не е трудно да се отгатне. Но истерията около него ме подсети за една друга не по-малко истерична и обсебваща тенденция, свързана с кърменето, която регистрирах преди няколко години.

Д-р Спок мъдро отбелязва в една от книгите си на тема как да отглеждаме деца, че в кърменето няма нищо чак толкова особено и е излишно да се напрягаме. Дадем ли му  някакъв специален статут, най-много да ни секне кърмата. Идеално е знаел какво пише. Само че едва ли е предвиждал, че като за България е трябвало да го напише 2 пъти, в най-бодящия  очите курсив. Само за около 70 години го превърнахме  в социален проблем. Ние не само се напрегнахме. Яко се впрегнахме и даже го  превърнахме в протест  същото онова невинно, естествено старо като света кърмене. Най-благата връзка между майката и новороденото чедо.
Избуя преди време и нае скорост една много странна …да я наречем категория майки (макар че доколкото ги опознах “банда ултраси” щеше по-точно да ги опише). Те много държаха да кърмят децата си поне до първи клас, без да “тровят” организма им с каквато и да била друга храна. Случайно разбрах за това преди няколко години от молба в интернет форум. Майчицата искаше разрешение?! от съфорумките си!?! поне вода да даде на детенцето. То било на годинка! и до този момент ни сокче?ни пюренце!? ни водичка?!!!? не били атакували стомахчето му. Нали съм си услужлива, тутакси предложих да го пробва с бисквитка и сок от моркови и вода на корем разбира се. Само дето не ме изгориха на клада. 10 ме нападнаха да ми обясняват колко съм тъпа и ако друго освен майчино мляко проникне в нежното същество, нещо много страшно ще се случи, акто например детето да се превърне в дебел младеж. Така им били казали някакви от Америка. Хич не се плаша лесно.Затова геройски им обясних на странните дигитални същества, че познавам жени, родени в следвоенна България от майки, които заради стрес и недохранване не са имали и капка мляко. Затова се е наложило да ги захранят още на 3 месечна възраст  с каквото се намира за хапване у дома, Въпреки това, че вече са в зряла възраст, те  се фукат с талия на оса и възхитителна фигура като цяло. Освен това намекнах, че явно дългогодишното кърмене не помага на американците да спрат да страдат от затлъстяване. Забраниха ми достъп до форума, разбира се. Дълбоко подозирам, че онези жени “про кърменето”  са същите тези днес “контра ваксините “.  Поне са духовни сестри и споделят идентичен манталитет. Невъзможно ще ми е да им обясня, че дори да хранят децата си до абитуриенския им бал от гръдта си, няма да успеят да неутрализират липсата на ваксинация. Без значение дали са го правели на обществени места или на спокойствие у дома. Затова няма и да се опитам да им обяснявам и няма да се поддам на провокациите им да взема страна в този демонстративен спор. Ще направя нещо по-добро. То обединява частния интерес, обществения и държавния (в аспекта на институциите, макар че всяко загубено от държавата дело, все обществото го плаща).Сетих се за глуповатия, но много смешен филм “Запознай се с нашите”. В него героят на Робърт де Ниро кърмеше внучето си с някаква странна изкуствена цица, за да не страда малкия от временното отсъствие на майката.А  дали сме гарантирали в България правото на всеки мъж да кърми детето си във всеки  мол, или не сме? Че онези в Хелзинки и за по-малко се хващат. Аз, разбира се, съм за равни права на кърмене в този казус. В случай че някой/ нещо- да се знае