Копчето

colourful-buttons
Няма начин просто,  да не ми прозвънтят на кухо всички днешни призиви за толерантност. Често провокирам гневни реакции, когато го напиша, а то си има причина за това и ще разкажа  защо е така Така стана, че още в ранно детство  участвах в  нещо, което едно че няма да забравя и второ до голяма степен повлия на възприятията ми за света – онези, които засягат някои страшно семплички нравствени категории.
Имахме едно циганче в клас, Хатидже се казваше. Беше мръсничка, сополива и много жизнена. Не се обиждаше на “цигане” тъй като никой не и беше обяснил, че това е обидно и трябва почтително да я наричат ромка. Учителите не и обръщаха внимание, освен за да намекнат с отегчена въздишка, че тя е “циганка, повтаряла класа и не можем да очакваме кой знае какво”. И ние разбира се, 7 годишни пикльовци, копирахме това поведение. Никой не я закачаше, но снизходително страняхме от нея, и я презирахме. Тя не се и натискаше за компанията ни. Запомнила съм я като независимо и безгрижно хлапе. Нещо като циганска Пипилота. Да, обаче, в един от часовете по “шев и кройка” се наложи да зашием по едно копче върху парче плат и да го представим на учителката за оценка. Тъй като вродената ми толерантност върви в комплект с две леви ръце, мога да кажа, че по-трудна задача не си спомням да са ми давали в училище. С ръцете си свиря, тормозя клавиатурата, играя карти, готвя, въртя волана и си подпирам главата. За друго не ме търсете. От немай къде сътворих нещо разръфано, хлабаво и намачкано. Копчето висеше безпомощно, та трябваше да го придържам с ръка по време на презентацията, за да не се изсули, докато се червя и пристъпвам от крак на крак. Писаха ми четворка заради репутацията ми на отличничка, а си знаех, че не съм и за две минус. Но това унижение беше нищо. Мъчението свърши и тръгнах да се връщам към мястото си, когато мярнах ръкоделието на Хатидже. Неръкотворна работа, повярвайте ми. Копчето беше идеално зашито. Платът -гладък. Не стърчеше нито едно конче. Недоверчиво хлапе, каквото си бях, протегнах ръка и подръпнах нежно копчето, за да проверя дали въобще е пришито. Беше. Тогава ми светна, а с годините все повече се убеждавах, че няма човек на този свят, който да не го бива в нещо. Пък макар и едно единствено нещо. Оттогава търся това нещо у всеки, на мястото на което се  намира, разпознавам го, ако го има и му се радвам. В общия призив за толерантност тези неща отчаяно ми липсват. Той сам по себе си не ражда нищо смислено (в най-добрия случай) и както вече написах -дрънчи на кухо.
Наскоро заших  няколко копчета с неизменното чувство на безсилие, нервност, яд и дискомфорт както в детството. Горе-долу и със същия успех. И пак се сетих за Хатидже. Винаги като хвана игла, конец и копче се сещам за нея.
Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s