Барселона – лица, мирис и звук

“Каталуня се люшна от умерен социализъм към крайно дясно и сега пътува към радикално лявото” ми каза един барселонец. Докато политическото махало се движи във всички посоки, а учениците стачкуват (да, правилно прочетохте – срещу високите такси за учебните заведения)хората там се движат непрестанно от място на място. Съпътствах ги дълги щастливи часове в пътуванията им. Заради интернет и условията за поверителност, отдавна не смея да снимам някого отблизо без изричното му разрешение. Затова описвам лицата, мириса и звука на града. Румбата на Барселона, както пее Хосе-Мануел.

Fina's shop

Дона Фина щеше да прилича на порцеланова фигурка, ако фигурките носеха безупречни сиви тайори, кремави ризи и очила с елегантни рамки. Не мога да преценя дали косата и е  по-бяла от лицето. Жените тук са светли. Тъмнокоси като мен са само някои мъже. Но и те никак  не са много. Бях забелязала ветрилата още на десетина метра от антикварното и магазинче в “Барио готико”. Нахлувам вътре и залепвам  за тях. Ръчно рисувани и чудно красиви. Тя изплува от сумрака, деликатно намествайки очилата си с прозрачна ръка, и без да ме поглежда, за да не се почувствам неудобно  се надвесва  над тях с глас като шепот. “Pintado a mano”(нарисувани на ръка). Това го бях забелязала  веднага, разбира се. “Нашите са малко по-скъпи от другите, но са много хубави” казва ми като да се извинява. Аз и не очаквах да чуя от жена като нея нещо от рода на “прекалено евтини са за това качество”.  Харесвам  си две. Чак тогава ме поглежда  с ахатовите си очи и ми се усмихва. “За Вас или за подарък?”. “За подарък”“. Усмивката и помръква, като че ли се разочарова. “Помислете си и подарете само едното” казва ми. “Струва си да си го запазите”. Брат и идва  да помогне, увива ги в нежна, изящно изрисувана хартия, докато тя си приказва с мен за топлото време в България и хладната барселонска пролет. “Пазете се от джебчии. Много ги имаме тук” предупреждава  ме загрижено. Потупвам велурената си чантичка, метната пощальонски през рамо.  “Купих си я специално за това пътуване. Така ми казаха и на мен”. Тя я оглежда  критично и очевидно я одобрява. Пак ми се усмихв лъчезарно на изпроводяк без да ме подканя да се върна или да препоръчам магазина и. Не очаквам от жена като нея и това да   направи и тя не ме подвежда.

4 gats

За един от начините да ти  измъкнат пари без да са джебчии  ми напомниха във влака на път от Монсерат. Още с тръгването от гарата до мен застава  жена. Спретнато облечена в тъмно сако и червен панталон като униформа. В първия момент я взимам за кондукторка, макар че там такива няма.Няма и защо да има. Надвесва  се над мен, почти опряла нос в моя и ме заговаря сопнато. По физиономията и особения начин, по който произнася думите заключавам, че е циганка. Стоплям веднага какво иска, а и тя разбира, че съм разбрала. “Ясно ти е нали?  повтаря натрапчиво. Аз вдигам  вежди до най-невинната степен, на която съм способна, свивам рамене и клатя енергично и отрицателно глава докато ми се завива свят.  Гледам я без да мигна. Не съм  уплашена, а изумена от това, че не ме спипа за яката. Почти очаквах да го направи. Зяпаме се известно време, после тя се отказа и изчезна. “Пари искаше” каза момчето от отсрещната седалка. “Знам” отговорих му “много агресивна беше обаче”. “Такива са” отговори ми.

4 gats1

В автобуса на крайните няколко седалки се е разположило циганско семейство. Говорят си тихо. Внезапно една от жените подхваща протяжна песен с изненадващо мек глас. Млъква внезапно както е започнала и втория куплет го запява един от мъжете. Продължават да се редуват като че ли си задават въпроси, или разказват една и съща история от различни гледни точки. Не запяват нито за секунда заедно обаче. Никой от пътниците не се дразни и не ги гледа накриво. Томително приятно  е. След няколко спирки слизат и оставят след себе си миризма на марсилски сапун.

Raval2

 

На този сапун мирише целият квартал “Равал”, в самото сърце на града, само на метри западно от Рамблата. Първо по  миризмата познавам, че съм преминала границата с аристократичната (и най-вече туристическа) част. Леко разнищен  по краищата, иначе изпран и изкъпан (ароматът долита от опнатото по балкони и прозорци пране) бивша територия на китайските имигранти, сега населен с индийци, пакистанци и араби, кварталът има славата на нещо опасно за самотен турист.  “Ох, случайно попаднахме там” пише ми кисело ФБ приятелка. “Ще ми се да забравя, че любимата Барселона има такъв квартал, а да си го запомня с архитектурния модернизъм и Гауди”. Не, скъпа. Барселона не е само модернизъм и Гауди. Мен не ме е страх, точно  както не ме е страх и да се мотая из циганските квартали в България. Правила съм го две години по работа. Сега се напъхвам в “Равал” от интерес.  Трябва ми интернет и решавам да пия едно кафе. Сервитьорът, от неопределим етнос, ми се усмихва, но казва твърдо на развален кастейано” За интернет трябва вечеря”. Произнася думата  като  “вИчеря”. Часът е 4 следобед и ми става и смешно и тъжно, че са го принудили да ме принуди  да се тъпча по никое време. Отвън, в огрян от следобедното слънце и обграден от заведения палмов парк, младо семейство  поставя внимателно бебенцето си върху огромната тлъста котка на Ботеро и го снима. И други туристи се щракат  с прословутата  скулптура. Двама бездомници спят на земята на няколко метра от тях. По-навътре е по-интересно от Ботеро обаче.И не е по-опасно. Поне посред бял ден.

Botero cat

Barceloneta1

La Barceloneta

 

Вървя из крайния, но крайно  благоприличен и заможен квартал Сан Андреу и си пея “Hijo de la luna”. За първи път през живота ми не ми се налага да млъквам гузно като се зададе минувач. Насреща ми идва възрастен благоприличен господин. Запява дискретно с мен на разминаване. Счува ми се, че ми приглася на припева. Улиците са пълни с портокалови дръвчета. Плодовете зреят. Тихо е и е чисто. Идеално утро за пеене под портокали.

Sant Andreu

Тук всички пеят. По улиците. По всяко време. Където и да отиват, каквото и да правят. Никога не съм се чувствала по на мястото си. Обожавам да го  правя и в България, но все внимавам да не ме чуе минувач , за да не умра от срам. В изискания “Барио готико” сервитьорът в ресторанта припява на уличния музикант. Знае целия му репертоар. Допивам си “Естрейа”-та и искам сметката. Той ми махва с ръка приятелски и пеейки  изчезва някъде. Чакам го 10 предълги минути. И още чакам. Ставам, защото ми става студено, разхождам се, пак сядам. Появява се след (струва ми се )векове и грейва насреща ми” Толкова съжалявам, че те накарах да чакаш, миличко” (“Миличко”! Този едва ли има и 25) Но можеш ли да му се сърдиш? При размяната на листче сметка и пари и двамата си тананикаме под нос латиноамерикански хитове, вдъхновени от уличния певец. И се разделяме приятелски в идеално настроение.

Влюбена съм до смърт в този град, който обича толкова много хората, които живеят в него.

В метрото влюбена двойка на средна възраст е преплела ръце. И четирите си ръце. Не спират да си говорят. Виждам халка  на ръката на жената, не и на мъжа.

 

Дребнички хлапета, около 20-годишни не спират да се целуват. Мургави, с плоски лица и дръпнати очи. Приличат на перуанчета. И въобще си приличат като брат и сестра. Облечени са в еднакви войнишкозелени якенца. 100 целувки си разменят между две спирки на метрото. Захласвам се да ги гледам, по едно време усещам, че един мъж ме следи с поглед без да мига. Става ми неудобно и отмествам поглед от младежите. Въпреки това онзи не спира да ме гледа. Спирам да се чувствам неудобно в момента, в който  слиза 2 спирки преди мен.

 

Връхлитат две тийнейджърки : превъзбудени, мургави, силно гримирани- вдигат шум, който рядко се чува на обществено място тук . Дългокоска по потник, съдрани джинси и сандали и късокоска със зимно яке и ботушки (асиметрията в облеклото на компанията е често срещана гледка напролет тук) Или са напушени, или са циганчета или хормонален излишък и дефицит на възпитание. А може би и четирите накуп. Едното се стоварва върху свободното място до мен и дърпа на коленете си другото. Дъхтят ми на евтин парфюм и пудра, но не е неприятно. Изобщо не са неприятни, въпреки патардията. Дългокоската придърпва приятелката си на коленете. Другата протяга ръчички, пухкавите ръкави се придърпват нагоре. Пухкавите ръце  обвиват около шията на приятелката. Целува я звучно-веднъж, втори път, трети, четвърти, пети. От чанта на коленете затрещява телефон. Дългокоската го изважда, поглежда, мята ми поглед изпод дълги и гъсти начернени мигли, ококорва се съзаклятнически свива рамене и го хвърля обратно в чантата. Изчезват след малко все така превъзбудено и шумно.

muchaha bike

Барселона е балсам за ухото на  всеки мултилингвист, луд по сравнителното езикознание. За две седмици се просмуках с испански от улицата. Говорих френски и руски с туристите. Започнах да различавам каталан безотказно. Освен, че звучи като комбинация между френски, португалски и испански, налага бясно темпо.  Каталунците приказват 4 пъти по-бързо на майчиния си език – непостижимо ми е дори да си представя как точно го правят, но е факт. Знаят и кастейано, разбира се. Рядко ме питат откъде съм. Но направят ли го все ме пращат в Италия.

“Италианка ли си?” пита ме жена, с която пия кафе пред галерията за съвременно изкуство MACBA. (Пред нея се събират скейтбордистите и се пързалят по цял ден)”Не, защо?” питам учудено. “Заради чертите и акцента” отговаря ми “Приказваш испански като италианка”.(е, значи, ако науча италиански, има вероятност да  го приказвам с испански акцент. Идеално някак си, би казал  печен и препечен световен конспиратор.)

aniversario de la republica.jpg

На мен на италианка ми прилича и ми звучи Сеная. Пицерията и е точно срещу “Лисеу”. Само трябва да се напъхаш между МакДоналдс и KFC  и да повървиш навътре към “Барио готико” 5 минути. Сеная е руса, слаба, и енергична, а пиците и са много вкусни. През деня чакаш на опашка. Според мен е родена за учителка. Като се поразчисти опашката ми дава безплатни уроци по испански и безжалостно ме поправя. Учи ме строго, рязко и насечено , докато ръси поредния ми избор с “Асейте пиканте”(сос от зехтин с люти чушки) и междувременно строява  с кратки команди през рамо  персонала. Как да не се сетя за филма “Рим”?Още на второто ми посещение обаче ме разпознава, усмихва ми се “Този път какво да е?” Много внимателно си подбирам думите, преди да поръчам, но тя пак намира какво да ми поправи. Например  произношението. Слушам я с благодарност, както слушам и Роберто. Той забърква най-чудната сангрия в хотела. За разлика от нея говори меко и тихо, не укорява и  учи на изискан, неангажиращ разговор. Прилича на островитянин. Точно толкова е мургав. Светлокафявите му очи са добри и спокойни. “Твоята сангрия е повече хубава от онази, която току-що пих в Барселонета” казвам му една вечер. “По-хубава искаш да кажеш” усмихва се радостно и без никаква подигравка. “Няма по-хубава” сещам се за правилния израз. “Най-хубавата е неговата” намесва се  кротко непознат мъж, който седи на бара. Хем е прав, хем научавам още нещо.

el rei de la magia

19 милиона туристи годишно се мотаят в унес из улиците на Барса и те да научат още нещо. Още на пристигане попадам в комична ситуация.  В тъмни зори се озовавам сред шотландец и испанец, които искат си приказват ама не могат. Помагам колкото мога и всички пием кафе. Изведнъж така става, че шотландецът прещраква на тема снощния мач на Барса и зарязва вербалистиката, а включва ръцете. “Барса” иууууууууу( маха и сочи нагоре) а моят отбор Глазгоу рейнджърс фууууууууукин даун ( маха и сочи надолу). Спирам да помагам.  Разбраха се.

bario gotico a man in a cafe

Французите основно ги срещам в музеите и галериите. По-точно  казано, ако не си бях взела предварително карта за няколко от тях, щях да чакам с часове заради френските групи. Много са, критично разглеждат изкуството и коментират. Най-точно казано това тяхното не е просто зяпане и отмятане на обекти, а активно  възприемане.

Eixample1

Моето пък се оказва хиперактивно. До степен някои приятели да започнат да протестират срещу невъздържаното ми емоционално фейсбукаджийско споделяне. Сигурно са прави, но си признавам, че съвсем се изгубих по едно време. Затова сядам в средата на една зала  по турски да се намеря. Погледът ми минава от портрет на жена със синя шапка на Дега(леле, каква надменност и каква чистота същевременно), мила старица с кърпа на главата на Сьора, седнала до прозореца (колко прилича на едната ми баба, така както съм я запомнила да седи и плете в упоение до прозорчето в искрящата си ароматна кухня, в родната ми къща, мирише на сапун и лавандула, не на готвено, лавандулова е и картината), зимен пейзаж на Моне (искам да се отъркалям в снега), зимен пейзаж на Сисле (ще се попързалям с кънки по езерото, което не се вижда, но знам, че е там отвъд), плаж на Реноар (никога не съм го виждала! изпотих се).
-Да не Ви е лошо? – симпатична, атипично за региона чернокоса и черноока жена от охраната се е навела загрижено над мен и ми подава ръка да стана-Видях Ви на камерите и дойдох да Ви помогна.
-Никога не съм се чувствала по-добре през живота си- уверявам я.
-Но Вие плачете.
-Развълнувана съм.
-О, да-грейва цялата. (По-красива охрана не съм виждала. Никога)-заради картините. Много са красиви, нали?
-Невероятно са красиви. Невероятно-и не спирам да рева през смях.
Тя се смее с мен.

bario gotico bass

Тъкмо ми хареса да се губя нарочно, за разнообразие се изгубих без да искам. Минах през непознат изход на метрото и се заоглеждах безпомощно. Спрях възрастен мъж на улицата да попитам за спирката на автобусите. Той се зачеса също безпомощно. “О, ето там е, съвсем наблизо” звънна енергичен женски глас до мен. Закръглена, скромно облечена млада жена, с широко мургаво лице и засмени очи. Води за ръка миниатюрното си копие с трапчинки и конска опашчица. И смехът на детето е в очите. Не в трапчинките. Обясни ми. Разбрах я и понечих да тръгна. Не знам какъв вид съм имала, но тя внезапно хвана решително момиченцето за ръка и каза. ” Идвам с теб да не се загубиш”. “Сигурно си уморена”, казвам и “късно е, връщам те от пътя”. Жената нехайно ми показва трите торби, които носи и да ми докаже, че не тежат, чурулика нещо за някаква рокля,която взела от поправка. Колко сладко приказват хората тук-чисто и ясно. “Как се казваш?” питам малката. “Ноелия”. “Името е красиво като теб. Майка ти ми помага да не се загубя, Ноелия”. “Я как правилно и хубаво го каза”подвиква радостно жената. Двете се заливат от смях. По пътя (близо километър) ми показва най-високата сграда за ориентир, на спирката угрижено плъзга показалец по разписанието да се убеди, че рейсът ще ме откара. “И пак питай шофьора да не се загубиш”казва ми на тръгване.”Ще го попитам” обещавам, но знам, че няма нужда. Докато има хора като майка ти, Ноелия, никой никога няма да се изгуби. Благословени да сте и вие и  целият град, който както наскоро каза един мъдър приятел “е направен от хора за хора.”

cathedral people

 

 

 

 

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s