За Пинк Флойд и голямата беля с липсващите тухли в стената

The_Wall_Pink_Floyd_568x568_Pixels

Момент, който трудно ще забравя. Вечеряме с  с наш познат британец,  физик и преподавател в един от най-престижните университети на Острова. Темата гравитира около интересната му работа, питаме го за образователната система като цяло, той обяснява. Прицелваме въпросите към студентите и лицето му помръква.

“Ще ви призная нещо. Най-голямата трагедия, която ни сполетя е, че забраниха боя с пръчка в училищата в средата на 70-те. Всичко е безвъзвратно загубено”. Не знам как сме го изгледали след тази реплика, но той смотолеви нещо като “Абе, ще ме разберете един ден”, смени темата и си поръча още една бира. Факт е, че го разбрахме по-скоро отколкото ни се искаше. И се сещам за думите му всеки път когато банда подивели ( в общия случай от скука) тийнейджъри бият учител в класната стая, снимат с телефон и публикуват клипчето в ютюб. Когато 8-9 годишно хлапе изтезава родителите си на обществено място, а те не смеят да му кажат дума. Когато се опитваш да направиш забележка на прощъпул на пясъчника, който удря с лопатката си децата по главите или им рита пясък в очите, а майката зяпва като ламя срещу теб и те заплашва с полиция, Хелзинки, Хага и призовава всички правозащитници на света да дойдат да те линчуват за чудовищното ти поведение.

Защото детето днес е центърът на всичко. Като един езически тотем е заело пиедестала си. А всички ние, запъхтени грижливци:  родители, лелки и учителки в детските градини, байчовци и преподаватели – се пребиваме от тичане да си принесем ежедневните жертвоприношения.   Компромиси, оправдания, ласкателства, подкупи, само и само да не се нарани крехката му чувствителност. Преведено от лицемерния политкоректен език това звучи така: да внимаваме да не ядосаме малкия разглезен бандит, защото ще вземе да се обади в Агенцията за закрила на детето и ще ни съсипе и спокойствието и кариерата. Защото честно казано представа нямам с каква уникална крехка чувствителност и безценни дарби са разполагали трите пощурели от хормони седмокласнички, които пребиха своя съученичка на улицата преди няколко години, та ги щадяха толкова много. Възпитанички на най-старото училище в Пловдив.Традиция до традицията, в сграда, паметник на културата от края на 19 век. Посред бял ден пред погледите на “защитаващи правото им на себеизява” минувачи. Намразват я, разбира се, заради популярен прогимназиален пикльо, както и сами можете да се досетите. Проследяват  след училище на път за дома. И там, на оживения булевард, я плюят, скубят, ритат, опитват се да изблъскат на платното, за да я премажат минаващите коли. Чак  до момента, в който възрастен пенсиониран учител се намесва, раздава шамари, опъва едно-две уши, и съпровожда уплашеното до смърт дете до вкъщи. И какво наказание им отредиха? Изключване? Най-много да са ги преместили в друг клас. Който не вярва- да отиде да провери.

“We don’t need no education” пеят  неграмотно, нарочно или не   “Pink Floyd” в “Brick in the wall”. В английския език двойното отрицание е недопустимо. Простаци са онези , които говорят така. Само че тогава ги разбирахме буквално и припявахме на техния бунт срещу смазващата образователна система. Не желаехме да се превръщаме в тухли в стената, всички бяхме единствени по рода си. И как да разбереш уникалността си, без да заемеш отреденото ти място в обществената стена, никой не ти казваше.  В момента и в България и във Великобритания и къде ли не по света е претъпкано от хора с “изтънчена чувствителност” и “уникални дарби”, които се търкалят  пияни на дивана пред телевизора, когато не се редят на опашка за социални помощи. Никой от тях, уви, не желае да бъде “просто още една тухла в стената”. А най-точно казано и не може. Никой не го е учил да пасва на каквото и да било. Но иначе е отгледан свободно, като щастлива кокошка – без да се изисква от него възпитание и съобразяване с правила. В резултат той даже не може да върже сам и връзките на обувките си, но затова пък го прави талантливо и освободено. Бунтари може би?

Стар постулат в изкуството е, че не можеш да разчупиш формата, ако не я владееш. Няма как да откриеш двойната спирала, ако не знаеш биология. Няма как да изровиш ацтекско съкровище, ако го бъркаш със “Златото на Маккена”. Същото е и с бунта. Не жалък и безсмислен, той е невъзможен, ако не познаваш нормите  и ти липсва мерилото, което да докаже, че са едни лоши норми и е време за промяна. A норми вече няма.

Това, че много деца днес са непоносими лигльовци, че изнудват родителите си, че се държат безобразно и у дома и на обществени места е само част от проблема. Това, че прекалено много неща в днешно време са им леснодостъпни и на практика получават без усилия всяка джаджа, която им се прище, е само зрънце от проблема. Това, което никой не забелязва обаче е, че тази свобода им е натрапена. Натрапена! Те не са я поискали и затова не ги прави щастливи. Около нас щъкат миниатюрни невротици, вечно сърдити деца, чиито гняв обаче едва ли ще узрее в съзидателен и общественополезен бунт като у “сърдитите млади хора”. Децата имат нужда от ПРАВИЛА. Безапелационни, последователни и неотклонни. Липсата им води до зараждане на драматични вътрешни противоречия. Границите между позволено и непозволено и редът са това , което ги успокоява, учеше ни мъдрия и добронамерен д-р Спок. Заклеймиха го като ретрограден, некомпетентен, диктатичен, че даже и парадоксално – като прекалено нехаен. “определете им правила, за да са щастливи” пишеше преди години той. “Определете границите” казва днес шведският психолог Давид Еберхард, защото иначе “отглеждате неблагодарници”. Децата днес са жертва на родителите и образователните институции, които дълбоко не разбират термина “либерално възпитание”. В интервю той блестящо аргументира тезата си за отчаяната нужда от ред. Не можем да сме приятели с децата си. Ние сме длъжни да бъдем техни учители. Отговорни сме и пред себе си и пред обществото, а нека правозащитниците ни мразят за това. В крайна сметка не от всяко дете ще се пръкне гениален изобретател, композитор или поет, но всички имат шанс да станат полезни, съблюдаващи законите граждани. Най-вече това би било полезно за здравето им. Да не говорим, че всеки строителен техник ще ви каже, как измъкнем ли част от блокчетата, които крепят дадена конструкция, можем да очакваме скорошното и сгромолясване.

“Абсолютно си права” усмихна ми се една моя позната, очарователна българска психиатърка, която работи в чужбина и има богат опит с деца, дълбоко нещастни и полуизядени в ранна възраст от вътрешните си конфликти. С нея споделих прозрението си за тухлите.”В крайна сметка основното, което трябва да научим в този живот е как да бъдем едни успешни и полезни тухли в стената”

А бунтарският химн на “Pink Floyd, който ни вдъхновяваше, се оказа една визионерски злокобна антиутопия.Тези, които призоваваха да спре “черния сарказъм” в класните стаи, го прехвърлиха в обществото. Помните ли “чучелото на “злия” преподавател, което разпърцват в клипчето? Е това сме всички ние, уж порасналите, отговорните и разумните, в случай че все още не сте разбрали. Остава ни да продължим да си тананикаме неграмотно под нос”We don’t need no education”. Двойното отрицание, породено от крайно неразбиране, което зачертава едновременно добрите ни намерения и бъдещето на децата ни. А що се отнася до училищния бой-това е просто една метафора. Никой никого няма да бие, разбира се, абсурдно е да се приеме буквално. Все още на Острова в най-добрите (и прескъпи) частни училища имат свободата да изключват разпасаните си питомци.  Сторят ли го обаче-никое друго учебно заведение не ги приема, каквито и пари да са готови да броят родителите. Струва ми се доста по-ефикасно и болезнено от 6-те отмерени и делови удара с пръчка по задника.

*Правилният израз на английски е “we don’t need any (or an) education”

Advertisements

3 comments on “За Пинк Флойд и голямата беля с липсващите тухли в стената

  1. Росен Иванов says:

    Правилният израз няма как да изпълни точния брой стъпки, за да не е спънат стиха 🙂
    Това го казвам, за да не се съглася с всичко в коментара Ви.
    И все пак, рамката, правилата – това е опората, изходната точка. Всъщност, говорим за йерархия от ценности и следователно – за морал. Но какъв морал, без идея за Бог? Без Бог следва разруха! Това е! Прагматизмът на западното общество постепенно ерозира религиозното чувство и тихомълком (в Западна Европа) и гръмко, и както обикновено малоумно (в източната й част) Бог бе обявен за мъртъв или за “опиум на народа” (Ленин).
    И докато на Запад от хуманни подбуди забраниха силовата “педагогика”, на Изток продължиха употребата й, но от съвсем други съображения – замениха Бог с Партия, а морала – с Идеология. Това последното гарантира възхода на макаренковския метод за възпитание. След рухването на идеологическата религиозност и събарянето на езическия пантеон на вождовете (Маркс, Ленин, Сталин, Димитров, Тито и т.н. и т.н.) дойде времето на пустотата. Изправихме се в пустинята без духовни ориентири. Тяхното място заеха вещите, лустрото…. тленното! Защото бяха изгонили Бог! Истинските духовни ценности, отричани и осмивани от червените шамани, загубиха стойност. Фалшивите комунистически ценности – преданост към партията, лоялност към вожда и т.н. – естествено бяха отхвърлени, защото в дълбоката си същност бяха лицемерни. Над всичко възтържествува златният Телец! С други думи – ценностната йерархия се преобърна на 180 градуса. Започна епохата на ЧАЛГАТА!!! Макар по различни пътища и на Запад и на Изток стигнахме до триумфа на пошлото. Обаче, дълбокото съдържание на процесите е едно и също – загубихме истинските духовни устои! Това е!
    И пръчката в училище няма да промени нещата, защото я имаше и преди да падне Берлинската стена. Пръчката създава лицемерни хора.

  2. boby says:

    Спомням си два коментара от една прекрасна сцена, от един сериал, които според мен ще паснат много добре тук:

    “Ако миналото беше толкова велико, никога нямаше да се променим”.

    “Знаеш ли, в миналото, предполагам че всеки старец вероятно е казвал едно и също…Старите хора умират и света продължава да се върти.”

  3. Цветелина says:

    Да, силата прави управлението по-просто. Не, свободата не развращава, ако е съпътствана от отговорности.
    Има още един важен фактор в уравнението – достъпността на информацията, а напоследък изкривяването и. Тя прави стария ред невъзможен.
    Смазващо е усилието, което се изисква от нас като родители, да отгледаме пълноценни личности в условия на информираност и свобода. Отчайващо трудно за децата е да намерят мястото си в живота при увеличаващата се конкуренция. Но друг път няма. Другото е носталгия.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s