Как “насъскаха” книги по мен и как избягах от тях

“Смятам да започна с “Изгубени илюзии”. Мнения?”

Признавам си. Читателски наркоман съм. Години наред съм гледала да споделям наркоманията си сред  тесноват  кръг приятели, белязани с идентична пристрастеност. В тези кръгове никой не гледа на четенето като на добродетел.  Нито на аксесоар. Нито минава за убийствено интелигентен сред другите само защото може да цитира литературни пасажи до засиняване. Да не говорим пък да си извади дивидент  от чудовищната си начетеност. С две думи- не четем ни за едната фукня ни за пари. Въпреки, че не един и два вълнуващи  флирта в живота ми са започвали с “А чела ли си……..” от години насам ми се струва, че да парадираш  с четене винаги ми се е виждало доста невъзпитано. Все едно да креснеш на оживена улица, че животът ти не струва пукната пара без шоколад. Или кафе. Или торбичка с ацетон. Зависимости всякакви  и не ме убеждавайте, че четенето не е една от тях. Тази теза не е моя, но съм я приела изцяло  още на 14 годишна възраст. В момента, в който    прочетох това:

“Нека си признаем, че за някои от нас четенето е направо наркотик- та кой от нашето читателско племе не е изпитвал онази треска, дето ни обзема, когато прекалено дълго сме били откъснати от книгите, онова неспокойство и раздразнителност и накрая въздишката на облекчение, изтръгнала се от гърдите ни, щом зърнем печатна страница? – и затова нека не се смятаме за нещо повече от онези нещастни роби на морфина и алкохола”.
С. Моъм “Чантата с книги”.

После авторът обяснява, че по липса на четива е прекарвал приятно часове над разписанието на влаковете. Точно по същата причина съм изчела нееднократно няколко наръчника за отглеждане на цветя, инструкции по шев, заедно с кройките(не мога да шия нито на машина нито с  игла) ,стотици малки обяви (без да търся нищо конкретно) както и неизброимо количество коментари по теми, които дълбоко не ме интересуват.

По тази егоистична причина  ненавиждам призивите да се чете. Влудяват ме снимки на книги, снимки на разтворени книги, на затворени книги, на библиотеки, на домашни библиотеки, на любимите книги подредени до възглавницата, на “извечна ФБ мъдрост”която ми обяснява колко велико нещо е четенето, на 100-те ?!!? (ама моля ви се, сериозно ли само 100, и точно тези ли 100?) книги, които трябва на всяка цена да прочета. Чувствам се като ящно, преяло хлапе, което роднините гледат угрижено, пощипват по кръглите бузки, дето ще се пръснат всеки момент, цъкат с език и му казват “Хайде, миличко, хапни си още малко.” И то само защото някой си не четял. Диви опасения са налегнали обществото ни, че става все по-нечетящо. Затова връхлитат инициативите. “София чете”.”Пловдив чете”. Който и да било град чете. Прекрасно! Хубави, умни, талантливи хора четат произведенията си на глас. И се срещат с четящи хора. Още по-прекрасно. Това има смисъл. Обаче предпочитам добродетелите на четенето да минат в нелегалност в социалната мрежа. Тя досега поне не е доказала, че може да накара когото и да било да чете.  Гръмогласните призиви  дадоха резултат. Едва ли обаче е точно търсеният. Със сигурност е още по- гръмогласен. Не знам какво чуха и какво разбраха най-съвестните от читателите. Но реагираха по най-странния възможен начин. Започнаха масово да декларират добри четивни намерения. Стихийната проява на тези мнения пък се концентрира в следния причудлив въпрос:

Смятам да започна с “Изгубени илюзии”. Мнения?”

Абсурдно е дори да си помислиш, че такъв въпрос може изобщо бъде зададен   в популярната и огромна  фейсбук-група “Какво четеш”. Там се събират хора, които четат, нали? Не се колебаят. Не пристъпват гнусливо  и притеснено към книгите като посетител – дебютант в терариум.  Е да, но поне половината от 12 000  потребители (към момента) започват читателските си дискусии така:”Смятам да ….и променяте заглавията по избор:  “Триумфалната арка”, “Пармският манастир”, “Игра на стъклени перли”, “Карлсон, който живее на покрива”.На онзи с илюзиите бих отговорила единствено присмехулно:” А не е ли време да започнеш да губиш собствените си илюзии които те подвеждат да си мислиш, че си правилния читател,  а не чуждото време?”

woman books megaphone

Модно е да се чете днес, чуват се снизходителни мнения. Модно е да се декларира, че нещо изобщо ще се чете, противореча им  аз. Да заявиш кресливо  намерението си  въобще да вземеш книга в ръка  е на път да се превърне във феномен. (Е. в мрежата разбира се. В реалния свят едва ли ще посмеят). Този феномен обаче може да е  социален, психологически, но в никакъв случай не е читателски. “Не може “смятането да започнеш книга” да бъде единствен смисъл на четенето” проплаках наскоро в един форум.”Напротив” възрази намусено потребителка. За какво иначе ще си говорим?”. “Ами за прочетеното, а? предложих плахо. Не благоволи да ми отговори. Май такава алтернатива и се видя не само непривлекателна, но и леко обидна.

И така отвътре някак си ми дойде да преобърна “свещената” формула:”Една книга смята да ме почне и се чудя дали да и се дам“. Публикувах го в групата, не толкова от отчаяние, колкото да сигнализирам по мой си начин, че  ми мирише на вкиснато мляко. Залегнах и затулих уши с ръце в очакване  бомбен взрив от хейт да порази сарказма ми. Нищо подобно. Надойдоха  едни хора, които ведро и спокойно започнаха да ме окуражават все пак да я започна тази книга, нищо че не не им казвам коя е, нито пък кой я е написал. Наистина толкова много мили и добронамерени потребители  накуп, както са се събрали в тази група не съм виждала никъде през живота си. Та те доброволно и охотно отговарят буквално на всеки въпрос, който започва със “Смятам да…” или “Дайте мнение за…”. Сипят емоционални обяснения, не се изнервят, не припират, не шамарят виртуално досадника. И досадниците продължават да издевателстват над тях. Всъщност всеки може да безчинства толкова, колкото му позволят. А и малко неща са по-ласкави за самочувствието от това да те поставят в позицията на знаещ, който може да помогне. Обаче. Това, че мога да си го обясня,   никак не ми помага  да спра да се чувствам като подгонена от книги.  Все едно някой ги е насъскал по мен, както уместно отбеляза  д-р Ивайло Димитров, активен член на групата. Не го познавам лично, но трябва да му дам дължимото – той намери точния израз. Насъскана глутница въпроси и заглавия: “дали си струва тази книга?”, “а какво ще кажете за онази”, “да си губя ли времето или да не го губя” оджавкаха и наръфаха  нюзфийда ми. Неврастенично  съревнование кой какви снимки на корици  ще извади, само за да покаже, че е информиран. Не че някога съм имала илюзии, че да го удариш с масовката  на  четене е занимание, което ще роди нещо смислено. Преди години някои си купуваха книгите “на метър” според размера на библиотеката. Днес духовните им наследници и съратници снимат себе си на фона на книгата, докато се чудят на висок глас какво да я правят.  ” Остави хората да си пишат каквото си искат. Просто не им чети постовете”, подразниха се юзъри от това, че аз се дразня. Лесно им е да го кажат. Мога ли да подмина?  Видя ли букви – прочитам ги. “Нямат ли право да попитат дали дадена книга е добра или не струва? Толкова ли си всеядна?” заядоха се други. “Ами.. толкова” съгласих се смирено. И не, нямат право да питат, помислих си ядно. Щом се тръшкат дали няма да си изгубят скъпоценното  време с френска класика, немски нобелисти, американски черни романи, руски фейлетони и австралийски литературни явления,нямат право на нищо. Освен ако не го правят само за да дръпнат вниманието към себе си. А иначе, да всеядна съм. Пиша го без капка срам.  Изобщо не подбирам. Просто нещата, които действително харесвам чета многократно. Рядко съм искала мнението на околните за каквато и да е литературна творба. На   малцина се и доверявам . Всяка книга в живота ми  е водила останалите след себе си. Чела съм какво ли не ( на някои изтънчени ценители свят ще им се завие, ако разберат какво имам предвид под “какво ли не”) и за секунда не съм съжалила за това. Простичко е, а причините са най-егоистични. Предпочитам да живея собствения си литературен вкус.

Самата истина е, че винаги съм защитавала съществуването на групата “Какво четеш” точно в този и вид-огромна, неуправляема, разнородна маса хора, предполагаемо любопитни и предполагаемо склонни нещо да прочетат. Мното от тях четат. Много скоро и онези дето не се престрашават ще се престрашат.  Просто едно от нещата, които човек отрано трябва да научи,е къде принадлежи и къде не. Нека групата отваря апетит към четенето у злояди. Ние преялите по-добре да си стоим настрана, за да не намразим това, което ужасно обичаме. Написах кротко  и напълно искрено послание  към “смятащите да…” и безкрайно симпатичните ми “съветващи ги да…”. Парадоксално това ми послание за разлика от ироничното събра несравнимо повече  коментарен хейт. Остана ми само да натисна бутона за напускане на групата. Направих го.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s