Звукът на града: особен ритъм или патологична аритмия

“First you crawl then you walk,
scat then you talk
It’s nirvana, it’s attitude
Rhythm of the offbeat of avenues”

The Manhattan Transfer’s  “The Offbeat of avenues”

Като днес ми е. В гимназията съм. Тъкмо се прибрала от училище, освободила съм плитките, Джанис Джоплин изстрадва със скриптене и скърцане на зъби  “Try just a little bit harder”, аз вея коси,  пея  (по-скоро вия) с нея. На вратата се звъни. Някакво по-дългокосо и от мен  момче се хили и казва:” Тук ли е Митко?”. Мръщя се, защото този Митко го познавам много добре. Съсед ми е, не учи, “хипарее”, а купоните му  са усмъртително скучни. Само музика и фиркане и никакви разговори. Затова не му ходя на гости, въпреки че музиката си я бива. Отричам високомерно да имам нещо общо с тази личност. А младежът се оттегля, кимайки  сговорчиво:”А, объркал съм, ама чух Джанис, и реших, че няма как да не е тук”. Тръшвам вратата, трижди по-възмутена. “И музиката откраднаха даже, тъпите хипари”. (винаги ме е дразнела апатията, маскирана като бунт)Всъщност Митко не беше лошо момче. Семпло, но приятно заради липсата на каквито и да било  претенции, а и  разбираше от музика. Впрочем тогава като че ли много  от нас усещаха музиката, без изобщо да я анализират. Изкушените просто следваха особения ритъм на града и лесно ставаха посветени.

graffiti-grafitti- stock-photography-_AJH5224

(фотография-Alexander James Black catalogue)

.От Пловдив съм  и закономерно  Античният театър беше в центъра на част от живота ми. Имам чувството, че пораснах там. Моята тогавашна компания не беше “хипарска”, но си прекарвахме летата по древния камънак  и на сцената.

 Вечер се събирахме  с приятелите около рояла , докаран там заради летните концерти. Свирех им. (И досега не мога да мина край пиано, без да му вдигна капака и поне да пипна клавишите, а ако ми разрешат си и посвирвам). Спомням как ревяха нестройно и дрезгаво “Oh, show me the way to the next whiskey bar”,”Let it be” и “Yesterday”. Понякога танцуваха, и най-поразителното-нито едно от тези тези момчета и момичета не беше приучено да слуша с разбиране класическата музика, но ужасно им харесваше.   

Още преди The Manhattan Transfer да запишат The offbeat of avenues си знаех, че моят град има особен ритъм. Ние го накъсвахме още повече, чак до задъхване ,с тези летни нощи и музиката на открито.Късметлии. 

Спомних си всичко това, защото наскоро усетих как вече се давя в интонационната среда.  Никой не отмъкна музиката всъщност, не я прибра за себе си и тесен кръг приятели. Но тя стана ненужна. Или поне не толкова важна. Градът загуби ритъм и , хармония, а  пискливи, откъслечни турбо- фолк дисканти,  невъобразими диалекти   и нескопосано сглобени изречения  ежедневно изтезаваха  уличния аудио-фон. С добрия вкус за музиката като че ли си отидоха и добрата реч и добрите взаимоотношения.  Зловещи, дисонантни звуци, разменени между хора в дисонантни отношения  регистрирах в рамките на 24 часа, без всякаква електроника и научна експертиза. Само с изтормозеното си до изнемога ухо. Аудио-фон- тревожен, агресивен, и  дразнещ до полуда

-Слънчев  следобед в парка. Две нежни миньончета пищят колоратурно:

“-Няма да вярваш на мъжетИИИИИ

. -Ма той защо мА лъжИИИИИИИ?

-Щот е пИ….аааааааааааааааааааааааас”(става ми интересно, но девойчетата явно бързат да намерят мъж, по-подходящ от лъжливия п…..ст)
-Вечер. Нечленоразделен вой на три гласа откъм машина за пуканки пред общината. Когато воят утихва става ясно, че едни 10 лева са у погрешния човек. Тримата върколаци са видимо на обща възраст 54 години.(ускорявам крачка, не ща да  разбера дали ще преминат от звукова към юмручна схватка)
-Обед. Седят на пейка пред жилището ми. Русо ангелче, с благопристойна плитка, и с вечерен грим, предназначен да скрие, че собственичката му няма повече от 15 години, пуши изящно с едната ръка а с другата посяга да перне гаджето:
“Ай уеееееее, начИИИИИИИИ, Щаа….” (не разбирам обича ли го или и е писнал)
“Яла тука Ма, тука Яла! Докога ш,са разправам с теб” крещи мъж на улицата. Дете реве. Поглеждам притеснено. Баща влачи за ръка малко момченце.

( не са цигани, никакво оправдание за идиотското съгласуване по род, вече неудържимо се гърча)

Нямаше как да не се сетя с носталгия за “семпличкия” Митко, който най-непретенциозно, тихо и кротко нижеше граматически правилни изречения, без всякакъв диалект и така добре усещаше музиката. А толкова не го одобрявах  преди…
“Слагай слушалките”, предложи ми приятел,” и слушай музика. Спасявай се”. Възможност, от която няма как да се възползвам. Възприемам градовете с всички сетива: вдъхвам ги, вкусвам ги, вслушвам се в тях.  Мога да разпозная и насън звука на трамваите в Загреб, знам точно как звучи “Морския орган” в Задар, когато вълните нахлуят в тръбите на плажа, мога да отлича конския тропот по калдъръма на Кьонигщайн в дните на “Бургфеста”, от тропота на който и да било кон по света. Даже познавам как  оттичат последните капки меланхолия от гръцките песни из таверните на Халкидики,  малко преди посетителите да напълнят заведенията и да започне необузданото веселие. Затова вместо да се изолирам в един личен и съвършен свят,  започнах да събирам звукови артефакти.

Всичко започна с едно препъване в Созопол преди време. Разхождахме се из Стария град, промушвайки се между туристите и заобикаляйки стратегически сергиите със сувенири, когато дочух гласа на Били Холидей. Пееше “April in Paris”, а потен продавач на дискове подреждаше кутийките и клатеше рошавата си глава в ритъма на музиката. Щях да се пребия от изненада. Това беше последното нещо, което изтерзаното ми ухо очакваше да чуе. Така  разбрах, че  курортното градче се бие до смърт с чалгарията и лошия вкус, за да неутрализира патологичната аритмия, и да си върне стария изискан  ритъм. Налегна ме оптимистичното подозрение, че те (ритъмът и градът)  не се дават  без бой на натрапниците.

Два пловдивски епизода, още съвсем пресни повърдиха подозренията ми.

-Колата ми реши да ме изостави  в отвратително  дъждовно време точно на рампата на  претъпкан подземен паркинг, в кварталния   супермаркет.
Потрих нос , подъвках устна, прощавайки се вътрешно с чисто новия си бежов шлифер, пък излязох и я избутах пред погледитена десетина горди притежатели на Y хромозоми, които кротко и благосклонно гледаха сеир. Успях да я преместяхколкото да не пречи на входа и се шмугнах вътре да продължа да убивам акумулатора, в опити да я запаля.
И в този миг, някой почука. Млад мъж, привлекателен по един такъв дискретен  начин , почтително приведен над стъклото. Намести си очилата и с най-възпитания глас на света, без сянка от диалект, каза:”Въртете волана, ето там има място ще ви избутаме”. Погледнах назад. Двама досущ като него и едно момиче, с ръце върху капака, чакат да завъртя волана. Развръзка с идеален повод за дивашки оптимизъм.

– Докато пиех горещ шоколад на открито, от магазинче за копчета и токи се разнесе гласът на Луис Армстронг, който пееше госпъла “Go down, Moses”. Рипнах рязко от пейката, без да ме интересува  какво заливам с шоколада и хукнах да се уверя, че не е слухова измама. Не беше. Възрастен продавач седеше на прага на магазина, примижаваше от удоволствие към слънцето и въртеше в ръце кутийката с диска. Попях възторжено със Сачмо, просто не се стърпях. Човекът се усмихваше благосклонно.

Така тези  двамата внезапно ми върнаха града.

sahat_tepe

А в този град има един стар градски часовник, на един от хълмовете, наречен в негова чест “Сахат тепе”. От жилището си вечер го чувам как отброява ударите. На всеки кръгъл час, по причини известни само на майстора, който е сглобил  и затворил непонятната за мен механика в кулата, часовникът си добавя по още един удар. Странна прищявка, чийто код не мога да разгадая. Но предполагам, че и той по своему пази  особения, ексцентричен, изненадващ, задъхан градски ритъм.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s