Пътешествия, GPS и защо не влязох в клуба “Рим за един ден”

Обичам да преминавам териториални граници. В същото време съм бамбашка турист.   Съпротивлявам се на идеята  да  се влача с група себеподобни от забележителност на забележителност. Да подскачам и да се протягам, за да надвиша собствения си ръст от близо метър и осемдесет, за да правя снимки.  През гората от ръце на други подскачащи и протягащи се, които също правят снимки. Отказвам да ми поставят норма за обход и да колекционирам музейни билетчета. Обичам пътят ми към световните забележителности да криволичи. Да е бавен. Да се отбива тук и там. Да се връща назад. Да ме води из затънтени места. Да ме среща  отблизо с местните хора. Да си говоря с тях  на майчиния им  език.  Да ям тяхната храна.  Да пия онова, което сами си приготвят.    И тъй като нищо в живота не е случайно, и домашният  GPS ми е съвсем по мерак. Приемам проектанта му за духовен брат  и мога да обясня  точно защо. Защото е вдъхнал на изделието някои чисто човешки черти. Например  авантюристичен характер.  “Мрънкалото” никога не намира  най-добрия и най-бързия от всички възможни пътища. Изборът му все попада на най-вълнуващия. Другата му особеност е изключителния алтруизъм.  Винаги взима мерки пътешествието да е интересно. Още си спомням как една нощ ни преведе бавно и славно през стотина  кокошарници  и няколко обора в задрямала селска Щирия. ImageПредполагам с единствената цел да не вземем да заспим от скука. Едно от най-великите му постижения ни запрати навръх 1 май сред еднометрови преспи сняг, на близо 2000 метра надморска височина. Само за да разучим детайлно  красивата и непозната Биоградска гора в Монтенегро), разбира се. Не за друго. Е, имаше някои да ги наречем интересни детайли. Озовахме се точно там,  където според най-актуалните карти на Гугл  изобщо няма път. Джи пи есът твърдеше напук , че такъв има и излезе прав. Но какъв път само! Път, по който връщането е невъзможно  и единственото ти спасение е да стигнеш там, за където си тръгнал.  Тесен, с шеметни завои, необятна пропаст от едната страна, но за сметка на това  изненадващо гладък и сух, въпреки надвисналите отстрани огромни топки сняг.  Съкратихме 30 километра и удължихме пътешествието с  2 часа. Но то не беше адреналин, не беше чудо. Обичам го това изделие точно колкото обичам пътешествията си ! Велико е!  Обичам да преминавам граници.  И във физически и в духовен аспект. Има хора, които   нямат потребност да го правят. “–Бяхме на екскурзия до турската граница. Татко ни заведе. Беше интересно и вълнуващо”, редеше задъхано една позната преди няколко години.”-А минахте ли през нея?- попитахме я любопитно.”- Не”, раздразни се тя. Нали ви казвам, бяхме на пътешествие ДО  границата!”, “-И какво видяхте там?” “Амииии, границата…”  

Други пък не намират сън и покой ако не си осигурят присуствие  в различна точка на света. Дебнат евтините полети както котката-плъхове. Прехвърчат  от столица в столица. Разглеждат Рим за един ден. Знаят наизуст календарите с разпродажби на outlet търговските центрове в Италия и Австрия и цените на всички фериботи до гръцките острови. Имейлите им пращят от изгодни хотелски оферти и си правят резервациите едва ли не с години напред, заради отстъпките. Имам и такива познати. И много обичам да си приказвам с тях за пътешествия. Винаги са пълни с полезна информация и я сипят щедро. Никак не им се свиди. “Ах, не мога да си представя, че ще останат места по света, където кракът ми не е стъпил”- притеснено въздъхна наскоро над чашата си с бяло вино една моя приятелка. Точно тази, която беше разгледала Рим за един ден. Тя например не се качва на рейс, ако може да хване самолет.  Докато си прочете списанието, авионът току е кацнал и тя вече припка по пистата щастлива и превъзбудена. Придържа шапката си с една ръка да не я отнесе вятъра и намества огромните си слънчеви очила с другата. А наум си чертае маршрута на бутиците, които иска да обходи. Преди да запретне ръкави и да се захване сериозно със забележителностите. Все се сещам за великолепния разказ на  Арт  Бъкуолд  “Лувърът за 6 минути”. В нея сатирикът, носител на Пулицър прави на салата съвкупното световно туристическо войнство, при това още в 60-те години на миналия век. Далечни години ще кажете. Бавни, тромави  и некомуникативни? Според мен нищо не се е променило.  

Ще ви припомня разказа с няколко думи, до огромна степен и заради удоволствието, което изпитвам всеки път, когато си го препрочитам.

” Всеки спортист ще ви каже, че в Лувъра има три неща за гледане и те са “Крилатата богиня на победата Нике от Самотраки”, “Венера Милоска” и “Мона Лиза”. Всички останали картини и скулптори са  нищо повече от витринна декорация за “Голямата тройка”,  и човек не би искал да си губи времето с тях, особено след като в Париж има толкова много за разглеждане. Откакто Лувърът се сдоби с тези произведения на изкуството аматьори от целия свят се опитват да намалят времето, необходимо за разглеждането им. Преди войната трима скандинавци държаха световния рекорд, защото бяха успели да направят обиколката за 7 минути и 33 секунди. Image Този рекорд се задържа до 1935 година, когато британецът Мъргънтолър   Уейзлиуилоу, следван по петите от уелската си съпруга успя да го докара до точно 7 минути. В първия си опит Уейзлиуилоу успя да постигне 6 минути и 45 секунди, но беше дисквалифициран, защото забравил да направи пълна обиколка  около “Венера Милоска”.  Авторът добавя, че 6-те минути били окончателно постигнати, само защото рекордьорът Стоун, послушал съвета на личния си треньор в  никакъв случай да не се доближава до картината “Отвличането на сабинянките” иначе  бил загубен. Почти съм убедена, че приятелката ми постигнала “Рим за един ден”  не е чела разказа. Но за сметка на това  се родее с неговите главни герои.  Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против историческите забележителности. Чувствала съм се   досущ като малка земна мравчица с удивен поглед впит  в невероятните витражи на Кьолнската катедрала и към тавана , който сякаш се губи в небесата. Плакала съм от вълнение и благодарност в “Агия София” в Истанбул и не ме е срам да го призная. Огромното ми желание ми да я видя ме беше обсебило до степен на мания. Слава богу! Сбъдна се.  И макар че от близо 100 години християнската светиня съществува като музей, за  мен това си беше истинско поклонение а не посещение. Рагуза (старият град на Дубровник) е изключителна случка сама по себе си и за нея ще разкажа подробно и отделно. Бока Котурска- също. Малко неща  могат да се сравнят с това да видиш родния дом на Лудвиг ван Бетховен в Бон. Музикантите ще ме разберат. Цялата улица е запазена точно каквато е била през 18 век. Човек  много лесно може да си представи как  семейството  на гениалния композитор се е спасявало от едно от големите наводнения на Рейн в онзи период.  С бягство  по покривите на долепените една до друга съседни къщи. Световната история ме опиянява. Ще ми се да я поглъщам с очи и уши на всяко възможно място, но си знам, че пак ще си остана бамбашка турист. Такъв, койтовинаги ще се отклонява от пътя си към забележителностите,  за да си намери на някой битпазар уникални, неиздавани в България  плочи на Джими Хендрикс и “Куин”. Или ще поспира в кръчмите на малките пивоварни, за да опита поне 3 вида от пивото, което варят в мазето си.  И никога няма да влезе в клуба “Рим за един ден”.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s