Момичета

Ще бъда информативна еманципантка този път. Поводът е  данданията в Google тези дни. В тази компания някои служители внезапно откриха за себе си еволюционната теория на Дарвин, според която жените не стават за определени дейности. Припомням какво стана там. Стана това, че г-н Джеймз Даморе, инженер от фирмата успя да сконфузи технологичния свят с няколко фрази. Предлагам две от фразите му:1.„Вероятно неравнопоставеността по полов признак в Google , която е в полза на мъжете се дължи на биология“  и  2 „Веднъж като допуснем, че не всички различия са социално обусловени или са в резултат на дискриминация, очите ще ни се отворят.” Вследствие на това той беше уволнен. Вследствие на уволняването си може би ще съди компанията по два федерални закона и един на щата Калифорния за неправомерно уволнение. Ако поиска. Може и да спечели делото. Компанията вследствие на неясно какво и без това си има проблеми на тази база. По техни си данни едва 20% от служителите там са жени, и едва 25% от мениджмънта носят поли. И всичко това напук на последните изследвания, че жените са по-добри писачи на кодове. (Явно си стоят у дома и си пишат кодовете, за да не ги гледат надменно и дискриминативно  в офиса ). От няколко месеца насам Google пишат “именувам се еди как си и няма да дискриминирам служителките по отношение на заплата, условия на труд и общо третиране и няма да допускам сексуален тормоз”. Пишат го в доклади, които им искат законодатели, правозащитници и юристи. Да, инж. Даморе идеално избра времето, мястото и компанията, за публикуване на разсъжденията си базирани на еволюционната теория на Дарвин, които в резюме се заключават в това, че мъжете са по-пригодени от жените да се занимават с отговорна технологична работа. Значи, без да се занимавам повече с него, ако не бяха тези момичета, светът щеше да е друг днес:
– Ада Лъвлейс, госпожица от 19-ти век (съвременничка на Дарвин с други думи) . Не се е метнала на баща си – отегчен, очарователен, сладкодумен търсач на силни усещания, а на майка си – жена с уклон към науката. Ха сега де? Та майката подкокоросала Ада да се занимава с математика и така след заниманията била в състояние да създаде праобраза на компютъра. Днес очарователния ѝ баща го цитират под път и над път(чрез компютрите, измислени на практика от дъщеря му), а за нея и майка ѝ по-малко се знае. Така е с харизматиците, заети основно с това да са очарователни.
– Д-р Шърли Джексън. Първата цветнокожа жена с докторат от MIT. На базата на изследванията ѝ по-късно правят преносимия факс, телефона с бутони , соларните панели и оптичните кабели.
– Хеди Ламар – екзотична някаква си там актриса, певица и танцьорка – с 2 думи холивудска досадница като останалите. Обаче е патентовала експериментите си, довели до изобретяването на безжичната мрежа.
– Доктор Грейс Мъри Хопър – адмирал от американския флот. Автор на езика “Кобол”. За гийковете толкоз. За останалите – става въпрос за 60-те, програмен език е, и допреди 2 години компютрите на данъчната служба на САЩ още работеха с него.
– Джоузефин Кокрън – облекчила живота на милиони жени по света с човеколюбивата идея да им спести малко търкане на паници – измислила миялната машина през 1887.
– Флорънс Парпарт – съвременния електрически хладилник през 1914-та.
–Алис Паркър – централното отопление през 1919.
–Мария Бийзли – спасителните лодки през 1882
– Стефани Кволек – химичка – кевларът, от който правят защитните жилетки.(buzfeed прилагат стегнат списък на женски имена в науката). Има и още.
Маргарет Хамилтън изчисли как хората да стигнат Луната ( и най-вече да се върнат живи и здрави оттам), а що се отнася до автомобилите – кое ли не е измислено от жени: великата Берта Бенц – предавките и спирачните накладки, Маргарет Уилкокс – отоплението, а Мери Андерсън – чистачките.
Благодарим
Има и други. Благодарим и на тях.

Носталгично

Гледах  един неописуемо трогателен филм за това как е записана песента We are the world точно преди 32 години за Етиопия. Куинси Джоунз събира всички изпълнители след някаква церемония на музикални награди и записват цяла нощ. Диктуват на Рей Чарлз текста и той си го боде чевръсто на Брайл. Пръстите му се движат по листа, докато пее и танцува същевременно. Майкъл Джексън прави най-фините нюанси в многогласа. Спонтанно запяват “Банановата лодка” в чест на Хари Белафонте. Принуждават Синди Лопър да си свали 10-те гердана, защото дрънчат при записа. Куинси и Стиви Уондър учат Боб Дилън как да изпее своята част (той не може, разбира се ). Прекрасни са. Не ми е за това думата обаче. Какво стана с тези негри се чудя. Как неусетно шоубизнесът започна да налага простащината на най-ниската им класа: на гангстерите от гетото, на баскетболистите, на онези, които я карат на социални помощи. Гледах симпатичните, изтънчени физиономии на грамаданските Куинси, Рей, Хари, Тина, убийствено красивата и невероятно човечна Даяна Рос, която приличаше и все още прилича на абаносова статуетка. Радвах им се на удоволствието, с което записват и как се забавляват, на достойнството им. Мислех си как заради тези хора расизмът се обезличава като понятие, защото са не само безумно талантливи, но и възпитани, добре облечени, дружелюбни и мили. Не им личеше по нищо да смятат, че спрямо тях се извършва расизъм и не обвиняваха никого за нищо. От тази класа и поколение са Дензел Уошингтън и Морган Фрийман. Такива са били Били Холидей, Сидни Поатие, Сара Вон, Ела, Сачмо. В този момент осъзнах за пореден път в какъв упадък е светът щом вади на показ бруталната простащина, щом налага хора, които НЕ БИВА да бъдат модели за подражание, и създава расови проблеми под лицемерния претекст, че иска да ги разреши. Точно затова черният рап винаги е бил за мен ужасяващо вреден, защото учи, че може да си стоиш необразован в гетото, може да си прост и агресивен, но това няма да ти попречи нито да забогатееш нито да те уважават. Единственото расово деление за мен е онова на хората, които могат нещо, независимо голямо или малко и го правят от сърце и онези, които дори и да могат нещо, не желаят да го направят. Никой от участниците в тази песен не е взел стотинка хонорар, а Джоунз и Майкъл Джексън са обработвали песента 3 денонощия почти без да мигнат. Имали сме били обществената си Аркадия с най-добрите образци по света, които да следваме и я загубихме безвъзвратно. Тогава светът е харесвал и искал това. Вече не, уви.

Как фейсбук крякането уби жанра на статията

“Ако нещо си струва да бъде свършено, то трябва да се свърши добре”

Британска поговорка

Този текст е тъжен и носталгичен и е за абсолютната  девалвация на  журналистиката. Посвещавам го с много любов на колегите-журналисти от моето поколение, и онези от по-старото, които безкрайно уважавам и не ги изброявам поименно, само за да не пропусна някого. Много от тях продължават да работят възхитително, въпреки обстоятелствата,  като че ли създадени специално за това, да обезценят и моженето и усилията им. От няколко години наблюдавам с мъка подмяната на нещо, което беше действително професионализъм с нещо друго, което си признавам, че и на мен ми е трудно да окачествя с по-възпитано определение от “долнопробно подобие”. И това подобие се налага систематично като новата норма и за съжаление се възприема най-лесно от аудиторията. Рискувам още в началото да вляза във вътрешно противоречие, но ще си го позволя. Пиша този текст от първо лице единствено число, а причината да го започна са всички текстове, писани от първо лице единствено число, които в момента ни пробутват за статии  основно някои сайтове.  Не. Те са точно обратното на статии – това са врекливи и дълги фейсбук статуси, без всякаква информационна стойност и след малко ще обясня защо. Има си и конкретен повод, разбира се. Пръкна се в интернет-пространството и се завъртя лавинообразно текст, който традиционно раздели онлайн-обществото на две – ликуващи и възмутени. Озаглавен е “Празните утроби на българките” и ако трябва да резюмирам есенцията на съдържанието му, то се побира в следните няколко думи: ако една жена не роди до 30-годишна възраст, значи има отклонения от нормата или не може да си намери съпруг. А основният аргумент (да не кажа единственият), който авторът предлага е: “Жена ми роди на 22, аз бях на 25 – това Е нормалното”. Щях да подмина с безразличие бездънната непотребност на този текст, ако не ми направи впечатление как мои уважавани и мислещи приятели го коментират в социалната мрежа с презумпцията, че това е статия. Не, приятели, не е. Това е просто по-дълъг ФБ статус, който придобива чуваемост просто защото е изокан емоционално, радикално и кресливо и се е напъхал в контекста на актуална обществена полемика каквато е демографската криза. Личният опит на господина, писал текста явно е единственият, на който се обляга и ако просто го беше публикувал във ФБ страницата си или в блога, всичко щеше да е наред. (Правя само уговорката, че дори и в този си непретенциозен блог рядко си позволявам просто да “окам” а си правя труда да разгръщам темите във всички възможни аспекти, но да речем, че проблемът си е мой, никой не ме заставя, така съм си избрала). Оттам-нататък в нещото, за което говоря и което извън контекста на социалната мрежа е невъзможно да се определи като жанр – ако нямаше интернет, този текст нямаше да съществува – няма цитиран нито един научен факт, нито мнение на специалист, няма и статистика, няма бекграунд, няма дори литература. И въпреки това се харесва и се чете. Защо? Ето някои от причините. Основната от тях е във внушенията, които коварно се налагат през последните няколко години, че “джурналята са тъпи и корумпирани” и можем да минем без тях. Ще им покажем един вид как се пише. Работила съм във всички възможни видове медиуми: електронни и печатни и до болка познавам спецификата на работата там. Минала съм през всякакви нива и идеално знам за какво говоря. Не, скъпи писачо на фейсбук постове. Твоето отношение към журналистиката е точно като “меракът на чичо Денчо”, безсмъртният герой на Михалаки Георгиев, да размахва клечката пред оркестъра, просто защото от позицията на безпросветното му невежество, това изглежда най-лесно. Изумителното е, че редовата читателска аудитория също би възразила  чичо Денчо да дирижира виенска филхармония, но няма нищо против да чете теб и останалите като теб. Просто така ѝ е по-лесно и разбираемо. Самата аз мога да си обясня  уюта на едностранчивия, предразсъдъчен текст, в който авторът излива личния си опит като мяра за всичко, който поучава и  назидава съмишлениците и заклеймява опонентите. Да де, само че  както казва един мой мъдър приятел “Opinions are like assholes. Everyone has a one¨(мненията са като задниците – всеки си има по едно). Имаш право на своето си лично мнение, само нямаш право да го наречеш статия. За да се осъществи  този жанр авторът изчезва, прибира тлъстото си его и наглото си лично мнение, за да представи темата от колкото се може повече страни.  Ако пък разисква проблем, в който има конфликт между страни, тази статия не може да види бял свят, докато не си кажат мненията и двете страни. Когато започвах работа преди години имах 2 водещи постулата:девизът на Ройтерз “тук от лингвисти правим журналисти” и ” давай всички възможни гледни точки – сиреч това е така, обаче погледнато от друга страна е онака”. Жанрът на статията е създаден с цел да се излезе от новината. След “кой, какво, кога, къде” да кажем още нещо стига да си струва. Да направим прогноза. Да предупредим обществото, че се задава проблем. Да бъдем полезни За Бога! не само като информатори, но и като анализатори. Коментарът е съвсем друг жанр. Там личното мнение се препоръчва, но то пак трябва да стои опряно на фундамент, какъвто са фактите и то не онези факти, които ти харесват на теб, писачо, защото угаждат на мнението ти, а ВСИЧКИ ФАКТИ. Спомням си как само заради един текст съм работила по цяла седмица или месец даже да събирам информация и то без да се занимавам с разследваща журналистика. И не само аз. Просто моето прекрасно поколение работеше така. И това е само малка част от детайлите, които правят тази, за съжаление изчезваща професия, сложна.

Не е новост, че само част от телевизионните журналисти са действително добре платени и така е по цял свят. Но днес пишещите са подложени не само на мизерно заплащане, политически и икономически натиск, ами трябва да търпят унижението, че всеки чичо Денчо с интернет-достъп, може да се присмее на труда им и да тръгне да доказва колко го бива. Съзнавам, че една присмехулна реакция от сорта на  “па едно време кви журналисти имаше” се налага от само себе си. В случая обаче е напълно уместна и няма място за подигравка. Да, имаше и в скоро време ще изчезнат, напълно изместени от толкова харесваните денчовци с огромното его. Мога да проектирам тази тъжна прогноза и извън България. Та самият 45-ти американски президент  дозакла флагманите на свободния американски печат, сред които и “Ню Йорк Таймз”, издание с над 150 годишна история, под претекст че фабрикуват фалшиви новини. Той не само ги отстрани от пресконференциите си, но и прескочи медиумите като излишни и заобщува с електората си в Туитър. По този начин пое  в свои ръце “цялата единствена, изконна и свята истина”, писа се за неин единствен носител и непрекъснато внушава от туитърската си трибуна колко са лоши журналистите и как лъжат, защото понякога цитират анонимни източници. С това не само съзнателно нарушава първата и петата поправка в американската конституция, с които би трябвало да е наясно по-добре от мен. Така той руши единствената власт, която би могла да му бъде  безпристрастен коректив и налага един отчайващ хаос от лични , пристрастни и категорични мнения, които не след дълго мнозинството ще излапа като истина от последна инстанция, най-вече защото е по-лесно. Защото отказът от критично мислене и пълната профанизация не е феномен от последната декада, а  доста по-стар. Така е, драги ми писачо на фейсбук постове. Всяко нещо, което не знаеш как точно се прави, изглежда лесно и от писането за теб по-лесно няма – грамотен си и имаш интернет-достъп. Въпросът е, че дори и да имаш какво да кажеш, ти не можеш да излезеш от личния си опит и егото, защото не знаеш как. И даже не съзнаваш, че не знаеш.  Ти вина нямаш и това е абсолютен факт. Виновни са  уж сериозните информационни сайтове, които ти дават трибуна и учат читателите си, да свикват с невежеството ти.  Да речем, че все повече от това ще предстои и да спрем дотук.

Esquisse

–Quoi, quoi..! ? В България разправят, че банковите евроелити са ни натресли Макрон, за да защитава британски интереси? – изненадано и респектирано изквака към булката си от терасата бай Фернан от 10-ти парижки квартал. “Виж ти, виж ти..” мърмореше си той замислено и притеснено. После ѝ щракна изразително с пръсти да му донесе още един рикар, и метна фаса си “Голоаз” без филтър долу на чистия паваж. Абдулла, трето поколение французин, с гладка мургава кожа, го изгледа тъжно с големите си изразителни очи и измете фаса. Бай Фернан внезапно забрави за България. Жената на бай Патрик от отсрещната кооперация, само с 5 години по-голяма от него, се разхождаше по терасата по бельо.

В навечерието на деня на Европа ,

67 години след предложението на Шуман, 60 години след създаването на Европейската икономическа общност, четвърт век след създаването на Европейския съюз, 10 години, откак ни присъединиха и часове след победата на Макрон във Франция, мрачно размишлявам за самата Европа, която обичам, която е мой дом,  и няма как да ми е весело. Оказа се, че “спасителите” на Европа и Европейския съюз най-паче, са повече отколкото самата Европа и съюзът могат да понесат, за да оцелеят. Под спасители разбирам всички онези от нас, които се водят водят номинално европейци, но иначе не желаят да имат нищо общо с евросъюза.  Те казват “Няма шанс ЕС да бъде спасен” или “ЕС трябва да бъде спасен”, което на практика е едно и също внушение. Точно същото послание носят и онези, които въртят темата за неминуемия разпад на евросъюза като шоколадов бонбон в устата си, и примижават от блаженство при самата мисъл за това. Бонбонът в случая е отровен, но те като че ли не го съзнават. Все повече хора гледат на ЕС като на чуждо, враждебно тяло, като на злокачествено образувание, създадено с единствената цел да съсипе живота им и бъдещето на децата им. “Европата така ни кара да правим”, “Ние не щем, ама Европата ни принуждава…” ” От нас искат само да слушкаме и изпълняваме….”и можете да го продължите в този дух докъдето искате. Чакайте малко. Кое по-точно е Европата? Онея в Брюксел и Стразбург, предполагам ще е отговорът. Ами нали “онея” сме всички ние, които сме изпратили с избори наши хора там да ни представляват. И да приказват, когато се налага, да възразяват, ако не са съгласни с нещо и да предлагат по-добри неща. Непрекъснато из мрежата се въртят къде остри къде по-меки изявления на евродепутати от най-различни  страни. Но  нито веднъж, нито един от вас, сънародници мои, които познавам,  не е публикувал паметно изявление на българин. Замисляли ли сте за това? България е равноправен член в края на краищата и си има правото на глас. Доживяхме да се заговори за “Европа на различни скорости”, че да се възмутят най-вече еврофобите, което е още едно противоречие и за него нямам обяснение. А кой е виновен за това? Ние сами, разбира се. Влязохме доброволно в съюза, никой не ни е карал насила. Имаме всички шансове да развием онова, което е важно за нас. Ако не успеем, никой няма да ни е крив. Не само че нищо страшно не е произтекло от това, ами даже напротив – добро произтече. Смело предполагам, че децата на повечето “спасители” на ЕС учат някъде из европейските университети като се ползват от преференциално ниските такси, самите те се възползват от безвизовите режими и обикалят на воля из континента и това е само бегъл пример. И въпреки това не само в България, но и в други европейски страни се засилват националистическите центробежни сили. “Спасителите” на ЕС  искат да се спасяват поединично, всяка страна сама за себе си. Ключов момент за мен в дебата Макрон/Льо Пен, беше въпросът на новия френски президент към опонентката: – Защо, когато в европарламента имаше заседание на тема сигурност, никой от Вашата голяма група не благоволи да присъства?” А де. Защо, наистина?  Ами ясно е защо. Защото националистите не ги устройва да решават проблемите съвместно. Не искат страните от ЕС да се справят с тероризма заедно. Искат да бъдат контра до доказването на пълната безпомощност на същия този евросъюз. Това им е играта. Да, но светът е какъвто е, и какъвто е днес, всяка отделно взета държава има много по-малко ресурс да се справи със световния тероризъм. Ние сме в състояние на война с терористите и едва ли има някой, който да не го е разбрал. По време на война, държавите се обединяват, а не се разединяват. ЕС има нужда от реформи да, не от “спасение” обаче. Т.нар. “спасение”, което му готвят, е пагубно за него. Определих избирането на проевропейски настроения Еманюел Макрон за президент като чист озон за Европа и дано успее да се насити достатъчно с него, за да се реформира преди някой да я “спаси”. Отчаяно нужно е да се проумее у нас обаче , че не някаква имагинерна вражеска, бюрократична структура заставя някого да прави каквото и да било, а участваме всички ние и просто има правила, които трябва да се спазват. Че  промяната на тези правила, ако не са добри, е възможна само и единствено с дебат, и който не е готов за такъв дебат, или няма качества, или го мързи, няма място в европарламента или еврокомисията. На “прорицателите”, които предвкусват с наслада един разглобен ЕС  мога само да кажа, че точно днес и точно в този ни свят, резултатът от един разпад е във висша степен непредвидим, и може да им се отрази по начин, който никак ама никак няма да им  хареса. Нещата са свързани действително така, че  ако пеперудка в Буркина Фасо размаха неправилно крилца,  това може да предизвика торнадо в Люксембург.

П.П. Все пак може и да попаднете на запис с изявление на  български евродепутат, който има конкретна позиция по проблем. Изпратете ми го. Нали ще председателстваме ЕС на всичко отгоре? Ще ми бъде интересно да го видя.

Благодаря, доц.д-р Руске! Или как плахите селски въстания срещу грамотността преляха в гражданска война.

Медитирам над sms от мой ученик и се чудя какво да направя. Дълго се чудя и почти се колебая. Инстинктът ми е да му кажа следващият път като се видим “Миличък, умолявам те да делиш частицата за отрицание “не” от глагола, защото съм ти симпатична и искаш да ме радваш. Не за друго. Напиши ми “не мога”, златният ми, а не “немога”. Знам, че винаги така го пишеш и не намираш за нужно да си променяш навиците заради мен точно, но го мисли като един малък граматичен подарък. Нищожно усилие, нали?”. Трезвомислещата ми половина обаче дърпа импулса за ръкава.”Биляно! Ти му преподаваш английски език. Какво те интересува какъв му е българският? Какъвто ще да бъде. Ще го обидиш. Ще го приеме за нахлуване в личното пространство и нямаш право да му го причиняваш! “. Така и не го коригирах, признавам си. Изтезавайте ме, трепете ме – не посмях. Направо “непосмях”. Парен каша духа. Толкова проблеми си имам и без това с “личните пространства на учениците си”, че понякога ми иде да си изям дипломата. За какво ми е изобщо това, че преливам от научни факти и полезна информация? А съм излязла от коловоза на английските неправилни глаголи, за да им разкажа за Лувъра, а съм ги обидила. Той един друг мой ученик почти ми се обиди. Не знаел какво  е Лувър, не бил чувал за него, и него ако сме го питали, изобщо не искал и да го знае, какво сме му го занавирали в носа. На к’ви се праим?  Всяка допълнителна информация ги вади от равновесие тези нежни създания, наранява  и разстройва, а после директорката ми вади душата заради садизма, който упражнявам. Е, да, има 1-2 деца, на които им е интересно, но те не представляват електорално мнозинство.

Защо тогава се възмутихме и огорчихме от факта, че група удобни български учени, тактично  се опитват да спестят неудобството от тая тежка книжовна норма? От този анахроничен архаизъм, който смущава сънищата вкупом на ученика, на учителя му, на инспектора и Сакън! на държавния чиновник. Ето какво четем в брой  5855 (89) от 19 Април 2017 на в-к “Сега”: “Провежда се изследване за нагласите на обществото към съвременния книжовен език. В изследването участват няколко институции, координирани от Института по български език към БАН. На база резултатите от изследването ще се вземат мерки и теглилки за езика, има вероятност да се ампутира пълният член от книжовната норма, както и да се опрости като цяло правописанието, защото народът се измъчва.

доц.д-р Руска Станчева:

Искаме да видим дали не е настъпило време за промяна в някои пунктове от граматичните норми и това да бъде отразено своевременно в правописния речник.

Необходимо е да се предприемат действия, така че българите да получат идентификация за грамотност, което би довело до положителна нагласа към езика. Ние самите да имаме такава нагласа, че езикът ни във вида, в който е, да нее само удобен и бърз за употреба, а да ни дава представа за това кои сме били, какви сме в момента и какви ще бъдем. Очакваме а установим, че в момента има два кода. Единият е устният код, която служи за бърза ежедневна комуникация, а другият е официалният, писменият. Целта е да намерим доказателства дали е нужно двете форми да се доближат. Като пример може да се даде учтивата форма. Много хора се придържат към това правило и ако се докаже, че е приемливо (кое??? – б.р.), то може да бъде граматически изменено. Това не е опростяване, защото би облекчило комуникацията. Хората няма да си мислят непрекъснато дали се изказват правилно или не…”

И още има:”До момента сме направили изследване на фокус групи с различен социален статус – между учещи, специалисти, които работят ежедневно с езика, служители на държавната администрация, както и всякакви хора, които професионално не са обвързани с езика. Въз основа на това имаме въпроси относно членуването, учтивата форма, ходимЕ, четемЕ, кой-кого формите, свой-негов и други. Няма човек, който да не прави грешки с пълен и кратък член, включително и професионалистите. Между нас, езиковедите, има спорове дали трябва да остане това правило, или пък да се предприемат някакви промени.”

Доц. д-р Руске, светице наша! Крайно време беше! То нашето език като език ли е? Мъка голяма. Още помня един мой преподавател по английски език от университета, който казваше.:”Ми то другите аналитични езици си имат множествено число като слънце. А при нас? Казваме “крак” – “крака”, “рак – раци” и “вълк-вълци”. Обаче. “влак-влакоВЕ”, а не “влаци” и защо не е “крак-краци”? А? Защо? Представете си, че сте чужденец и учите български език – никаква логика, нищо, на което да се опрете. Всяко съществително си има свое множествено число. Иди го запомни!”. Иронизираше, разбира се, и то навреме, но едва ли самият той е подозирал, че ще дойде време, в което тегобата на българския език, ще дойде непосилна на автентичните носители на същия този език. Малките селски въстания срещу книжовната норма, започнаха тихо преди няколко години с протестите срещу безславния, клет пълен член. “За какво ни е?” сбърчиха умислено  мъдри чела кфн-тата и дфн-тата.”И без това 80% от българите не могат да го ползват по предназначение.” (б.а. кое му е трудното да определиш подлога/ЪТ в едно изречение, на който му отива да го премениш с пълен член, и досега не мога да си обясня. Толкова ли е непосилно да пробваш? Ако му схожда предлог отпред, значи пълен член му е много и иска кратък “на учителя” “пред учителя”. Но! “учителят удари шамар на ученика”. Не “на ученикът”). Значи ще го скопим този и без това неприличен член, за да не травмира излишно ползващите и без това инквизиторския ни език. После интифата “кой” и “кого”. “А, те всички казват “на кой каза?” значи нямат нужда от “кого”. Да отпада, да ни се маха от главите, че и без това си имаме куп синтактични проблеми”. Да де, ама синтаксисът без “кой” и “кого” хич не върви. С риск да вбеся перфекционистите, всеобщата заблуда е, че правописът на думите съставлява 100% от грамотността. Това е една наистина дълбока заблуда. Истинската, трагична неграмотност е синтактичната. От нея ми се отключва вертигото и ми прилошава. Окото ми не мигва, ако някой напише “оцелих” или “oмилостивявам”. Направо ме бройте оцелена и oмилостивена. Невъзможността или нежеланието да подредиш смислено изречение е онова, което ме отчайва. “Немога” и “Неискам” също прилежат към това. Но стиска ли ни да го кажем на учениците си? В края на краищата те чрез делегираните бюджети и таксите за частните училища командват парада. Те колят и те бесят – каквото напишат – това ще е. Те са и бъдещите държавни чиновници.

Впрочем, тъй като доколкото разбирам е обявена война на грамотността съвсем сериозно и официално, може би е въпрос на много малко време неграмотността да бъде узаконена. Пардон! “Озаконена”. Може и президентски указ да поискат даже. Или да мине на парламентарно четене и да изскочи от другия край като закон. Не желая да си представя как ще изглежда  публикацията в Държавен вестник. Впрочем защо не? И без това трябва да свикваме вече. Я да видим.  Резюмирам най-често срещаните говорни и правописни грешки и ги легализирам така:

– няма пълен и кратък член. Даже изобщо няма член, че неудобно някак си да го споменаваме. Кой каквото иска да пише и ако ще да изглежда асексуален даже. И без това е модерно.

– частицата за отрицание се слива веднъж завинаги в брачен съюз с глагола. Няма да я отделяме и да ги развеждаме. Без това сме негативисти по манталитет.

– дилемата “кой” и “кого” изчезва в небитието: “кой” убива “кого” на дуел.

– “пишеме”, разбира се, както и колкото можем. Ако някой се  заяде, ше ходиме да се саморазправяме с него.

– редукцията на “о” в “у” е изживяла времето си. В тренда е редукцията на “у” в “о”. Омислих ли ви? Ще свикнете постепенно.

– същото е с обеззвучаването на “з” в “с”, на “д” в “т” и на “б” в “п”. Сега е обратното. Не сте прозди, нали? Зтоплихте.

– пунктОацията е страшно натоварваща. Запетайките са безсмислени, то и без това подчинение изречения никой вече не пише. (б.а. нали кой уби кого, помните)

– така убиха и “който и която”. Остана само “където”. “Където” не могат да го убият. Най-много да го удавят или подпалят, но засега  изчакват. “Онзи, където…” остава все още несъкрушим.

– и  “което” оцеля. Обаче само в изречението “Благодаря за което”. Не знам (сорка “незнам”) тук къде се поставя запетайка. Може би не се. Запетайките са ненужна фукня.

Както и цялата грамотност всъщност. Какво ще се фукаме толкова, че се изразяваме изтънчено, след като висшите държавни чиновници губят стотици часове от ценното си време, за да проверяват правописа на думите. На какви ще им се правим? Революция и реформа. Само звателният падеж оставете недокоснат, за да мога да кажа:Благодаря, доц. д-р Руске! Ще се срещнем на барикадата. Аз ще съм от другата страна. Когато посмея да кажа на ученик, че частицата за отрицание “не” е разделена с глагола. Предполагам, че разкритието ще срине крехкия му свят, но понякога е наложително да се използва скалпел. Решително и точно, когато му е времето. И това глаголно време ще дойде.

Айджанчето

Близките ми знаят колко бях привързана към това момиче, с което случайността и работата ме срещнаха преди години. Лъчисто творение. И хубавица и умница и чудно име ѝ бяха дали “Ай джан” – “Лунна душа”. Много ѝ отиваше. Аз ѝ виках “циганската принцеса”, заради достойнството, което излъчваше. Макар че, подозирам, има и истински принцеси, които могат да се учат от нея задочно на достойнство. Не говоря за гордост, фръцкане и фукни. А за мълчаливото достойнство да си все още почти дете, да си от гетото, но да се държиш неизменно приветливо и мило с околните, да се обличаш спретнато и грижливо и да си вършиш задълженията без намек и за това, че се грижиш за тежко болната си майка у дома. Без никой да разбере за това. Ей такова едно същество, израснало в чистия и подреден дом на относително заможни, работещи цигани с малко на брой деца. Ако си спомням добре имаше само един брат. Един-единствен път ме погледна с упрек и ми каза” Вашите убиха един от нашите на Гребната база” “Какъв ваш, от махалата?” попитах я. “Не знам откъде е, но е циганин”. “Всички вие сте наши, Айджан, и ние сме ваши. Защо делиш?” огорчих се. “Вие може и наистина да мислите така, не знам, но повечето хора не са като Вас и не ни обичат”. Но не ми повярва. Ужасно се обезсърчих. След като бяха успели да внушат на това същество, което би било украшение за която и да било общност, че сме “ние” и “те”, значи няма надежда. Не, не обичам всички цигани, но не обичам и всички българи. То е невъзможно и който твърди обратното лъже. Айджан ми е скъпа на сърцето по съвсем ирационални причини, както и други като нея. По същия начин са ми скъпи и българи. Но е напълно осъществимо да се изградят ясни правила за приобщаване на тези хора. И те да важат реципрочно. Не глезене и дундуркане, когато наближат избори и пълно неглижиране след това. Не проекти, усвояване на пари и международни конференции по интеграцията. А последователни изисквания. Приобщаването им е трудно, факт, но това не означава, че трябва да мимикрираме лицемерна дейност, само за да се оправдаем пред евроструктурите, Хелзинки и съвестта си. Честит празник на Айджан, където и да е и и на веселото ѝ непокорно племе. Между другото някой забеляза ли, че назовавам “българи” и “цигани”? Ако не сте забелязали, значи наистина положението е много лошо. Дано не е необратимо.

8 април. Международен ден на циганите.