Фейсбук внезапно си припомниха, че имат близо 2 милиарда потребители

…които могат внезапно да изоставят сайта.

 

Преломен момент във Фейсбук отбеляза изминалата седмица: ще я запомним като онази, в която в социалния гигант си спомниха, че имат 2 милиарда потребители, без които платформата им е невъзможна. Там решиха 2 неща – да позволят на хората да получават повече новини от приятелите си, вместо реклами,  и да попитат самите си клиенти какво според тях е достоверен източник на информация и на кое те вярват.

 

С близо  2-та си милиарда потребители ФБ е най-голямата социална мрежа в света. С грамадните си амбиции екипът, който стои зад ФБ си постави за цел да свърже света и близо 1/3 от него е вече свързан. Всяко тримесечие се докладват грамадни цифри като приходи от реклами, които радват инвеститорите и се обявяват колосални проекти, които не че Марк Цукърбърг еднолично решава да се заеме с тях, но все така излиза, че той има последната дума. И докато всичко през последните години вървеше така задъхано и някак на едро, съвсем  естествено стана така, че забравиха за потребителите. Онези близо 2 милиарда, без които социалната мрежа е напълно излишна. До такава степен забравиха в стремежа да си постигнат целите, че самите потребители запчонаха да се чудят  какво в крайна сметка правят на една платформа, която:  редовно им сваля съдържание без много обяснения, блокира профилите им по неясни причини, в някои случаи за повече от месец, непрекъснато променя общите настройки и интерфейса, цензурира, пласира на преден план долнокачествено съдържание и като цяло се изживява като истина от последна инстанция. Крайна истина,  обаче с манталитет на някой, който ходи все още в детската градина. „А сега ще накажем тези деца, защото се държаха лошо“. С малка разлика обаче: и учителките в детската градина и самите им питомци знаят кога и защо са се държали лошо. При ФБ критерият никога не е ясен и затова е ставало дума неведнъж в предаването. Важното е, че се въвежда ред дисциплина, поне такива каквито си ги представят момчетата и момичетата от Менлоу парк. Доколкото ФБ съществува от времето, когато са били първа година в университета, а някои още в гимназията, те друго и не знаят и затова се опитват да сложат такъв ред на гигантската си платформа, каквито собствени представи за света им диктуват Пресдтавите им са в определена степен наивни и ограничени, но властта над всичко, което се публикува в сайта е тяхна. И тъй като нямат човешки ресурс, който да наглежда милиардния им контингент, оставиха всички на алгоритъма, който да решава чия дума да бъде забранена и чии снимки да бъдат свалени и на кого какви реклами да се изсипят. Може би се поувлякоха. Обикновено така увлича огромната власт, асиметрична на скромната ти подготовка да решаваш проблеми. Впрочем потребителите чинно приеха всички промени, условия, заповеди и закани само и само да продължат да ползват сайта кой както намира за добре и съвсем забравиха, че те самите имат някакви права. Както вече споменах още в началото  няма потребители – няма сайт. Да, безплатен, да с доброволно участие, но все пак рекламодателите искат аудитория нали? И така постепенно се стигна до преломния момент, в който Цукърбърг заяви, че потребителите вече ще бъдат на преден план. Изгелжда алтруистично, но  за който може да чете между редовете, това би могло да се разчете така: – Момчета, насмалко за едната добра супа да убием кокошката, която ни носеше златни яйца. Нека върнем фийда на хората, преди да са избягали от “заешката дупка”. Заешка дупка по аналогия с “Алиса от страната на чудесата” често се използва като евфемизъм за ФБ. Слизаш все по-надолу и по-надолу във фийда с надеждата да откриеш нещо интересно, но интересното идва късно, идва трудно, затиснато от непотребно съдържание. Защо сме все още във Фейсбук тогава? Защото въпреки всичко  е чудесен начин да поддържаш контакт включително и визуален с приятели, които не живеят наблизо или с далечни познати, с които е приятно да общуваш ( е като не са те наказали с блокиране за определено време). С две думи от ФБ решиха да върнат радостта от общуването и обещаха да върнат човешките новини в профилите ни – онези, споделени от близките ни, от хора на които вярваме и които обичаме, за д аможе човещината да се върне в натоварващата мешавица от новини (повечето фалшиви) , от реклама на съмнителни издания, от реклами, глупави видеоклипове, пак реклами, и пак реклами. Опитът ни учи, че обещаното от ФБ не е като завещаното, а и винаги можеш да докладваш резултата, който си обещал като получен, без никой да разбере дали е така или не. Но първо ние като потребители ще можем да участваме в допитване  кое определяме като автентична новина и кое като фалшива. Добре е да участваме, защото вярвам  не сме загубили все още способността да различаваме едната от другата.

П.П. Марк Цукърбърг нищо не прави случайно, под напора на момента и вдъхновението. Не е случайно, че научи мандарин (език, на който говори 70% от населението на близо двумилиарден Китай)  за една година и си поприказва с потенциални китайски партньори. Фейсбук е забранен в Поднебесната, но той се опитва от много време, а усилено поне от две години, да се върне с платформата си на китайския пазар. Google го изпревариха обаче. Миналата седмица подписаха споразумение с Тенсент – петия по големина техноконцерн в света, който стои зад най-голямата платформа за съобщения Wechat за обмен на патенти. Рязко затопляне след ледников период от 8 години, след като търсачката се изнесе от Китай през 2010, за да не се налага да се самоцензурира.

 

(излъчено в предаването “Мрежите” Радио Пловдив, 21.01.2018)

Advertisements

Новата година на дядо

Като бях малка, след коледните веселия и пиршества, родителите ми ме командироваха при баба и дядо. Хващах си рейса в зимния следобед самичка и не след дълго им цъфвах на прага, малко преди свечеряване. Те живееха в друг град, но тогава на никого не правеше впечатление, че 10-годишно хлапе пътува само по междуградските пътища. На мен много ми харесваше, че съм самостоятелна. Баба започваше да се суети щастливо около мен – хем отрупваше масата с пържени банички, току-що опечен кекс с орехи и ошав от сини сливи като ме подканяше да похапна, хем се тревожеше за фигурата ми и тайно ме оглеждаше дали съм достатъчно слабичка, та да не ми се отрази пагубно този прилив на калории. Не за друго ами самата тя уважаваше стройните фигури, а на всичко отгоре дъщеря ѝ и зет ѝ мрънкаха, че им връщала кръгло дете, а те ѝ били дали относително продълговато. Като преценеше, че съм достатъчно продълговата и мога да понеса още храна, се успокояваше. После дядо ми правеше от великолепното си турско кафенце и отивах да си приказвам с него в кабинета му за световна политика и стари исторически вражди от сорта на конкуренцията между Моцарт и Салиери. Нова година за заето хлапе като мен означаваше 2-3 дни без ангажименти и търкаляне от масата за похапване към едната стая пълна с книги към другата, пълна също така с книги. В новогодишната вечер минавах през специалното място отредено на тортата “Добуш”, която трябваше хем хубаво да е напои с крема, хем да е хладна без да е ледена. Наглеждах тортата, отмъквах си по 1-2 от любимите кайсиеви целувки – специалитет на баба – каквито не хапнах никога и никъде повече. Тя единствена ги правеше. После четях докато стане време за вечеря. Приказвахме си тримата. А в 8 часа точно дядо си лягаше. Всеки път го молех да остане и да посрещне Нова година с нас с баба. Той все ми намигаше иззад очилата и казваше, че няма заради един ден в годината да си разваля добрите навици. Никога не оставаше. Но аз все го будех. От прозореца на неговата стая се виждаха фойерверките. Тичах точно в полунощ, и го прегръщах през врата. Ухаеше на хубав сапун и кафе. Никога не се сърдеше. “Честита Нова година, деденце” му шепнех на ухото и се залепях на прозореца да гледам фойерверките. “Никога ли не искаш да ти е весело на Нова година. И преди ли беше такъв?” питах го без да се обръщам. “На мен ми е весело винаги. Защо трябва да е различно на Нова година? Защото така са казали, че трябва? ” отговаряше ми добродушно, прозяваше се, пускаше си класическа музика по радиото и се унасяше отново. Аз се връщах при баба, да си празнуваме и танцуваме. Дълго време не разбирах дядо, но доста преди да стана напълно зрял човек вече бях проумяла, че има хора, за които официалният празник е просто ден като всички други в годината и въпреки че не са склонни да вдигат къщата на главата си от необуздано веселие на този конкретен ден, просто защото някой го е посочил за празник, това не ги прави нито скучни, нито затворени нито неприятни хора. Дядо и неговата “странна” спокойна Нова година, със следобедното кафе, както и сутрешните кайсиеви целувки на баба бяха прекрасни. Просто прекрасни. Всеки път, когато съм се насилвала да се чувствам празнично, но ми е било трудно, съм се сещала за него и неуютното ми ъгълче се озаряваше от неговите ведрина и спокойствие. Честита Нова година на весело беснеещите и на кротко лягащите си да спят.

Двама мъже в града

Периодически влизам в остра полемика с приятели на тема Европа. Даже някои от тях, които се възприемат като европейци, и твърдят, че я обичат, ми задават въпроса “Е, какво толкоз за тези европейски ценности? Те са общочовешки, не мислиш ли?” Мисля, разбира се, то отговорът им си е и заключен във въпроса. Наскоро обаче гледах за пореден път филма “Двама мъже в града”. Помнех идеално общото послание и откъслечни моменти. Семплият сюжет за това как обществото не дава шанс за нов живот, не защото е зло само по себе си, а защото е предразсъдъчно и уплашено. Този сюжет всъщност е социална позиция, дефинирана с малко думи и пълна липса на патос и лаконичните, дори подчертано сухи реплики, произнесени с несравнимия глас на Жан Габен. Знаех прекрасно как завършва и все пак, всичко в мен се преобърна при финалната сцена на филма – само за 2 или 3 минути Ален Делон разкрива до краен предел пълния си талант. Чак те заболява физически – толкова е въздействащ и автентичен. Главният му герой е излежал 10 години в затвора заради банков обир и умира, защото опитът му да скъса с миналото е неуспешен. Европейското кино в онези години е било напълно способно да сътвори от чиста политика произведение на изкуството, за каквото Оливър Стоун може само да мечтае. Наскоро обаче си го припомних и внезапно го видях извън камерната перспектива. “Няколко години след излизането му, във Франция е отменена гилотината”, ми беше казал мъжът ми. Безусловно е така и още по-точно казано 4 години по-късно пада върху нечия шия за последен път. Това става през 1977-ма. Представете си – само преди 40 години и то в цивилизована европейска държава. В този момент осъзнах какъв мъчителен път е изминала нова Европа, за да стигне до този момент. Не знам дали само този филм е допринесъл да се преобърне отношението към смъртното наказание. Едва ли. Но е отправил безапелационно послание и то е било чуто. Каквото и да си говорим, колкото и да роптаем (всички го правим и аз понякога включително), че Европа е загубила твърдост, че е уязвима, че ще бъде заличена от картата, не е редно да забравяме, че има хора, мнозина от тях живи днес, които не са намерили покой, докато не се преборят, за да превърнат абстрактния хуманизъм в нещо реално – че най-ценното нещо на този свят, е човешкият живот и че всеки има право на някакъв вид втори шанс. Животът и шансът на абсолютно всеки – на гения и чиновника, на политика и почтения данъкоплатец, на музиканта, работника във фабриката, университетския преподавател, метачите по улиците, на селския идиот и на бившия престъпник, който желае да започне нов живот. От гледна точка на днешния ден може и да ни се струва едно досадно нищо, което ни нарушава комфорта, но тези, които са се преборили не толкоз отдавна, както казах, заслужават памет и почит. Всички ние днес, които се броим за европейски граждани от всички европейски страни дойдохме наготово, в едно готово европейско общество, и дано ми простите, но нищо кой знае какво не сме направили за укрепването на това общество. А това, че има дори хора сред нас, които се борят да го деструктурират, лично аз намирам за предателство към здравия разум, и неблагодарност, породена от необятна глупост.

Когато започна бойкота на Lidl

Защото изтриха кръстовете на църквите в Санторини от етикети на търговски стоки, аз се сетих за Буда. Буда ми е безкрайно симпатичен. Нямам си у дома ни дървен, ни бронзов ни каменен Буда. И няма и да имам. Бих влязла с удоволствие в будистки храм, ако се случи, и ще вляза със симпатия и респект. Но няма да си украся писалището с духовния водач на милиони хора по света, просто защото е шик и тренди. Това не е аксесоар. И мохамеданско молитвено килимче не съм си увесила на стената. “Синята джамия” е музей, в който съм влязла както мохамеданите влизат в действащите си джамии – по чорапи, каквото е изискването – и с полагащото се уважение. Много са красиви деветосвещниците за Ханука. От еврейска приятелка знам, че пали всеки ден по една свещ, съпреживявам с нея значението, и това за мен не е просто интересна вещ, която би стояла добре на пианото ми. През ум не ми минава. Това не са сувенири. Светини са за някого. Взех си икона от “Желязната църква” и керамична рибка – заради Христовия знак – от “Света София”. Това са знаци на моята религия и имат място у дома точно като такива. И не само не възприемам чуждата вяра като декорация, ами тя не ме и обижда. Пиша това, защото маса излишни скандали тръгват от пълното неразбиране на религията и символиката ѝ. Тя няма място върху стоки за продан и няма никакво място в реклами. Не може да поставиш снимка на храмове на кутия сирене, а после да се сетиш, че храмовете имат кръстове ( е как да нямат?), които могат да обидят някой мюсолманин и да ги изтриеш. Грешка не се поправя с друга грешка Ами то от идеята за търговската марка тръгва всичко. Скимнала ли ти е тази глупост, вече си обявил духовността за продан. Дъното на обезценяването. При това без никой да те е молил да го правиш. Ей така, за всеки случай, да не паднат продажбите. Ужасно ми се види. После защо ти извивали ръцете, защо ти пречели да демонстрираш вярата си и защо все повече ставали обидените. Защото си показал, че това за теб няма кой знае каква стойност и ще се вържеш на възел само и само да угодиш на всички. И много моля атеистите да подминат този пост и да не ми обясняват как цялото зло тръгва от религията. Между другото не само аз не се обиждам лесно трябва да призная. И будистите са така. Трябва да ги попитаме как го постигат. Сигурно заради самия Просветлен, който може би не само на мен, ами въобще си е бил симпатичен.

Непоносимата досада на средностатистическия турист

“Това вече не са онези пътешественици, които идват да научат, да общуват. Това са консуматорски маси, нахлуващи с парите си, искащи забавления и очакващи да ги обслужваме. На места вече се бунтуват. Не обаче и в България, пише Ивайло Дичев за “Дойче веле”.
Много полемика предизвика този текст на проф. Дичев, популярен е и затова, докато съм на туристическа вълна не мога да го пропусна. Като се абстрахирам от неяснотата на тезата му (консуматори нахлуват като хуни и съсипват исторически ценности?), примерите, които дава (градове се вдигат на бунт срещу туризма) не ми става ясно не какво решение предлага (то е ясно, че нищо не предлага), а намеква. Да спрем да пътуваме ли? Да се въведат изходни визи само за заслужили и образовани туристи? Да се въведат входни визи само за същите? Кой институционално ще определя заслужилия турист, че да го пусне да пътува и как ще се регулират реципрочно международните квоти и отношенията въобще? Да се направят непосилни цените на пътуванията с ограничителна цел? Носталгията по предишен начин на общуване с околния свят е в центъра на тезата му. Кой предишен начин обаче? Той въобще виждал ли е в съзнателния си живот някакъв по-различен туризъм? Съмнявам се. Пикантните особености на типичния турист и наивнохъшлашкото му, че и невежо и арогантно поведение, са описани още през 19-ти век. Визирам съвременния смисъл на понятието, защото пътешественици има откак има човечество. В много случаи описаният е англоговорящ – британец или американец – плъпнал из слънчевите брегове на Гърция, нашляпал в италианските езера, платил на швейцарския селянин да го пусне да спи в хамбара, прекосил Лувъра за рекорно кратко време и така нататък. Проф. Дичев може би не е чел криминална литература, защото в повечето романи на Агата Кристи, писани в началото на миналия век, главните герои са хора, които основно се занимават с пътешествия. Може би не е чел и Алеко Константинов, чиито легендарен герой даже се беше окъпал шумно в една европейска баня? Силно се съмнявам да не е. Видовете туризъм са горе-долу толкова колкото са и характерите на планетата. Някои хващат самолет за Рим и го разглеждат на бегом за ден и половина, за да хванат следващия полет за Крит. Други мятат раниците на гръб и почват голямо прехвърляне от самолет на автобус, на корабче, на стоп, после пеша и пак така. Подобни на тях са и онези, които зареждат резервоара на колата догоре и натискат газта без предварително начертан план – спират, където им хареса. Има и такива, които си планират всичко с месеци напред и знаят точно кога да си купят билетите и да направят резервациите за хотелите, че да излезе хем евтино хем луксозно. Едни ходят, за да пазаруват и похапнат местна храна. Други търсят силни усещания – вълни за сърф, вятър за хвърчила. Е, селфи маняците са навсякъде -прелитат, щракват се на кадро и отминават. Те са пълната противоположност на хората, които прекарват по 20 минути средно пред експонат в музей или изложбена зала. Проф. Дичев се дразни от тълпите и селфитата, но се замислих, че точно хората, които обичат да се снимат тук и там, тълпа не правят. Онези, които поспират ( и които и на мен са ми най-симпатични) могат и опашка след себе си да образуват. И да, имат право на това. Предполагам в идеалната си носталгична (неясно по какво, както вече казах) мечта се вижда как съзерцава сам-самичък Мона Лиза (или Хеопсовата пирамида) и около него няма дразнещи с невежеството си и “простащината си” екземпляри. Само че такава идеална среда за общуване с чуждата култура, не е притежавал и пра-пра-дядо му. Гарантирам му го. Не всички по света бълбукат от страст по пътувания, но у мнозина старата буболечка си е активна и ги ръчка. Образовани, илитерати, възпитани, простаци, слаби, закръглени, рижави, тъмнокоси, мъже, жени, другите между тях, деца, дядовци, вуйчовци и лели – имат право да се движат, където си искат по света. Що се отнася до мен, имам си свои начини да общувам с градовете. Понякога чувствам нужда от екскурзовод, понякога искам да има хора с мен и да си обсъждаме видяното, понякога искам да се шляя сама и да си приказвам с местните. И си мисля, че имам право на всичко това. Особеност ми е, че туристическата тълпа никога не ме е дразнила. С удоволствие се гмуркам в нея. Обичам да гледам как хората изживяват по своему пътешествието си. Близки ми стават по един ненатрапчив начин – щото споделяме едно и също време и място. Не очаквам всички да са като мен и не е нужно. А що се отнася до алкохолния туризъм, който е действително противен – и с него човек може да се справи. Местен човек имам предвид. Например, ако е кмет да наложи солени глоби за непристойно поведение, 24-часово наливане с алкохол навсякъде и неприлично облекло. И ако глобите се налагат редовно, скоро мястото ще се очисти от туристическа утайка. И не, няма да загубят пари – ще се освободи място за по- цивилизовани и платежоспособни хора. Големите туроператорски фирми от години си разменят черни списъци на нежелани заради просташко, изнудваческо и вандалско поведение туристи, което също е изпитана мярка. А иначе хората, които не понасят Париж или Рим заради дъвчещите хамбургери тълпи, могат да намерят много неща за гледане из френската или италианската провинции. Не всеки търси само и непременно нощен живот и забавления. Така че проф. Дичев да свиква. Идилия скоро няма да намери , освен ако не успее да прокара международно споразумение, което ограничава или Не дай Боже! забранява да пътуваш по-често от веднъж на 5 години, а дойде ли ти редът, да ходиш, където те разпределят.

Момичета

Ще бъда информативна еманципантка този път. Поводът е  данданията в Google тези дни. В тази компания някои служители внезапно откриха за себе си еволюционната теория на Дарвин, според която жените не стават за определени дейности. Припомням какво стана там. Стана това, че г-н Джеймз Даморе, инженер от фирмата успя да сконфузи технологичния свят с няколко фрази. Предлагам две от фразите му:1.„Вероятно неравнопоставеността по полов признак в Google , която е в полза на мъжете се дължи на биология“  и  2 „Веднъж като допуснем, че не всички различия са социално обусловени или са в резултат на дискриминация, очите ще ни се отворят.” Вследствие на това той беше уволнен. Вследствие на уволняването си може би ще съди компанията по два федерални закона и един на щата Калифорния за неправомерно уволнение. Ако поиска. Може и да спечели делото. Компанията вследствие на неясно какво и без това си има проблеми на тази база. По техни си данни едва 20% от служителите там са жени, и едва 25% от мениджмънта носят поли. И всичко това напук на последните изследвания, че жените са по-добри писачи на кодове. (Явно си стоят у дома и си пишат кодовете, за да не ги гледат надменно и дискриминативно  в офиса ). От няколко месеца насам Google пишат “именувам се еди как си и няма да дискриминирам служителките по отношение на заплата, условия на труд и общо третиране и няма да допускам сексуален тормоз”. Пишат го в доклади, които им искат законодатели, правозащитници и юристи. Да, инж. Даморе идеално избра времето, мястото и компанията, за публикуване на разсъжденията си базирани на еволюционната теория на Дарвин, които в резюме се заключават в това, че мъжете са по-пригодени от жените да се занимават с отговорна технологична работа. Значи, без да се занимавам повече с него, ако не бяха тези момичета, светът щеше да е друг днес:
– Ада Лъвлейс, госпожица от 19-ти век (съвременничка на Дарвин с други думи) . Не се е метнала на баща си – отегчен, очарователен, сладкодумен търсач на силни усещания, а на майка си – жена с уклон към науката. Ха сега де? Та майката подкокоросала Ада да се занимава с математика и така след заниманията била в състояние да създаде праобраза на компютъра. Днес очарователния ѝ баща го цитират под път и над път(чрез компютрите, измислени на практика от дъщеря му), а за нея и майка ѝ по-малко се знае. Така е с харизматиците, заети основно с това да са очарователни.
– Д-р Шърли Джексън. Първата цветнокожа жена с докторат от MIT. На базата на изследванията ѝ по-късно правят преносимия факс, телефона с бутони , соларните панели и оптичните кабели.
– Хеди Ламар – екзотична някаква си там актриса, певица и танцьорка – с 2 думи холивудска досадница като останалите. Обаче е патентовала експериментите си, довели до изобретяването на безжичната мрежа.
– Доктор Грейс Мъри Хопър – адмирал от американския флот. Автор на езика “Кобол”. За гийковете толкоз. За останалите – става въпрос за 60-те, програмен език е, и допреди 2 години компютрите на данъчната служба на САЩ още работеха с него.
– Джоузефин Кокрън – облекчила живота на милиони жени по света с човеколюбивата идея да им спести малко търкане на паници – измислила миялната машина през 1887.
– Флорънс Парпарт – съвременния електрически хладилник през 1914-та.
–Алис Паркър – централното отопление през 1919.
–Мария Бийзли – спасителните лодки през 1882
– Стефани Кволек – химичка – кевларът, от който правят защитните жилетки.(buzfeed прилагат стегнат списък на женски имена в науката). Има и още.
Маргарет Хамилтън изчисли как хората да стигнат Луната ( и най-вече да се върнат живи и здрави оттам), а що се отнася до автомобилите – кое ли не е измислено от жени: великата Берта Бенц – предавките и спирачните накладки, Маргарет Уилкокс – отоплението, а Мери Андерсън – чистачките.
Благодарим
Има и други. Благодарим и на тях.

Носталгично

Гледах  един неописуемо трогателен филм за това как е записана песента We are the world точно преди 32 години за Етиопия. Куинси Джоунз събира всички изпълнители след някаква церемония на музикални награди и записват цяла нощ. Диктуват на Рей Чарлз текста и той си го боде чевръсто на Брайл. Пръстите му се движат по листа, докато пее и танцува същевременно. Майкъл Джексън прави най-фините нюанси в многогласа. Спонтанно запяват “Банановата лодка” в чест на Хари Белафонте. Принуждават Синди Лопър да си свали 10-те гердана, защото дрънчат при записа. Куинси и Стиви Уондър учат Боб Дилън как да изпее своята част (той не може, разбира се ). Прекрасни са. Не ми е за това думата обаче. Какво стана с тези негри се чудя. Как неусетно шоубизнесът започна да налага простащината на най-ниската им класа: на гангстерите от гетото, на баскетболистите, на онези, които я карат на социални помощи. Гледах симпатичните, изтънчени физиономии на грамаданските Куинси, Рей, Хари, Тина, убийствено красивата и невероятно човечна Даяна Рос, която приличаше и все още прилича на абаносова статуетка. Радвах им се на удоволствието, с което записват и как се забавляват, на достойнството им. Мислех си как заради тези хора расизмът се обезличава като понятие, защото са не само безумно талантливи, но и възпитани, добре облечени, дружелюбни и мили. Не им личеше по нищо да смятат, че спрямо тях се извършва расизъм и не обвиняваха никого за нищо. От тази класа и поколение са Дензел Уошингтън и Морган Фрийман. Такива са били Били Холидей, Сидни Поатие, Сара Вон, Ела, Сачмо. В този момент осъзнах за пореден път в какъв упадък е светът щом вади на показ бруталната простащина, щом налага хора, които НЕ БИВА да бъдат модели за подражание, и създава расови проблеми под лицемерния претекст, че иска да ги разреши. Точно затова черният рап винаги е бил за мен ужасяващо вреден, защото учи, че може да си стоиш необразован в гетото, може да си прост и агресивен, но това няма да ти попречи нито да забогатееш нито да те уважават. Единственото расово деление за мен е онова на хората, които могат нещо, независимо голямо или малко и го правят от сърце и онези, които дори и да могат нещо, не желаят да го направят. Никой от участниците в тази песен не е взел стотинка хонорар, а Джоунз и Майкъл Джексън са обработвали песента 3 денонощия почти без да мигнат. Имали сме били обществената си Аркадия с най-добрите образци по света, които да следваме и я загубихме безвъзвратно. Тогава светът е харесвал и искал това. Вече не, уви.